Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 53

— Какво е това? — попита Стьопа.

— Свещеният лингам на победата — отговори Мюс. — Той е отделно.

— Ясно.

Изчака Мюс да излезе от кабинета и отвори кутията. Вътре, в специални легълца, имаше три изкуствени члена — син, червен и зелен. Бяха спазени всички анатомични подробности — с точност, която стигаше до безсрамие. И бяха покрити с дребнички знаци — може би санскрит или пък тибетско писмо. Стьопа извади единия. В неработния му край имаше кръгла дупка — приличаше на дуло.

„Може да се пъхне молив — механично помисли Стьопа. — Целият, та тоя хуй да не си мисли, че е най-големият кур… Бе те подиграват ли се с мен? Или аз не загрявам нещо?“

Сложи члена в кутията, огледа цялата композиция още веднъж и забеляза в ъглите четири еднакви медни кръгчета с изображението на китайския символ „Ин/Ян“ (Стьопа си имаше свой „Ин/Ян“, цифров — „343/434“). Три лингама, четири кръгчета… Олекна му.

В края на краищата, казваше един от посетителите на Простислав, в този свят всеки цял живот общува само с небето, а околните са само вестители в това общуване. Стьопа ясно виждаше пред себе си числото „34“. Можеха ли последователите на буда Амида да му пратят по-добър знак? Едва ли. Все пак за всеки случай реши да се обади на Простислав.

— Простислав, значи донесоха ми лингама на победата и…

— А, лингам ли? И какво?

Стьопа се поколеба. Не знаеше откъде да започне.

— Къде да го пазя?

— Където ти подскаже душата. Да не е много студено, но и да не е много топло. Да не е много влажно и такова… как беше… да не е много сухо.

— А за какво служи все пак?

Простислав помълча, после отговори с въпрос:

— А ти за какво мислиш, че служи? Стьопа напрегна душевните си сили.

— Ами трябва да е нещо като… Като магически жезъл, нали така? Или ключ? Щом е отделно…

— Ей, позна бе — малко позачудено отговори Простислав. — Израстваш, израстваш, Стьопа. Скоро аз ще трябва да се уча от теб…

— А защо са три?

— Три ли? Ами как иначе? Ти като си слагаш нова врата, колко ключа ти дават? Един е малко, десет вече са много, нали? Ама защо питаш мене? С тая твоя интуиция…

Както обикновено, разговорът с Простислав заздрави увереността на Стьопа. Щом свърши с работата, той отиде на вилата; предчувстваше, че го очаква нещо много необичайно. И предчувствието му не го излъга.

Кортът се беше превърнал в пързалка. Поне така можеше да си помисли човек заради заоблената ограда и мъничката вратичка. Оградата беше украсена с безброй надписи и най-различни рисунки, все едно улични графити едни върху други — и за по-голям ефект няколко флуоресцираха в лимонено и портокалово (особено биеше на очи оранжевият зигзаг „ДаВиГадовете!“, който веднага отекна чак до дъното на душата му).

Приликата с пързалка свършваше с формата на оградата. Вместо лед имаше трева — ленти японски чимове, които ту се застъпваха, ту се разминаваха. Ако не знаеше колко скъпо струва тази дълбоко обмислена небрежност, Стьопа сигурно щеше да реши, че тук са работили подпийнали бригадири ден преди бригадата да свърши. Но понеже това беше дзен каменна градина, той разбираше, че трябва да се отнася към привидните пропуски така, както към написаното с четчица, на която й свършва тушът — нали никой не би приел това за недостатък при анализа на калиграфията, въпреки че без съмнение би било мърлячество, ако боядисваш ограда.