Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 51

„Сигурно са някакви мистици“ — помисли си.

Двама от високодуховните мистици бяха художници оформители, а третият — ландшафтен дизайнер. За да каже нещо мило, Стьопа вежливо отбеляза, че за човек с такава професия в огромните руски простори сигурно има безкрайно много работа. Ландшафтният дизайнер обаче, кой знае защо, се намуси. Иначе запознанството беше много приятно — дори си размениха визитните картички.

— А, ония ли? — каза Простислав, когато Стьопа го попита за тях. — Много сериозни пичове…

И добави някаква дума — нещо като „амитафминци“.

Стьопа не беше чувал или чел този термин, но веднага се сети какво означава. Беше чувал от гостите на Простислав за буда Амида, владетеля на мистичната Западна земя, където праведниците се възраждат, та с един кратичък марш-наскок да стигнат до окончателната нирвана. За да могат да се родят в Западната земя, японците повтаряха заклинанието „Нама Амита Буцу“, което означаваше „Виждам буда Амида“. Китайците пък събираха всичко това в една дума — „Амитафо“. Загадъчните „амитафминци“ очевидно бяха праведници, поели към Чистата земя — а това, че беше успял да го разбере сам, само по блясъка на очите им, го изпълни със самоуважение и потвърди, че и самият той не е последният, поел по пътя на духа (беше почнал да се досеща за това след запознанството си с Простислав).

Малко след тази среща прочете в едно списание статия за каменна дзен градина. Статията беше кратичка — че имало такива градини, обикновено към манастирите, и че помагали на съзнанието да се успокои. Стьопа си помисли, че може да си направи нещо такова на вилата — на мястото на тенис корта например, нали никой не го използваше, откакто Елцин вече не беше на мода. Освен това много щеше да се връзва с пръчиците и с общата източна ориентация. Та той си спомни за ландшафтния дизайнер, поел към Западната земя през вихрите на сансарата, и реши да му се обади.

— Дзен градина? — енергично повтори ландшафтният дизайнер. — Бива. Ще стане. Обаче струва скъпо…

Стьопа реши да не се цигани. Тъкмо заминаваше на един финансово-икономически форум, слят с десетдневно пътуване по море — и ландшафтният дизайнер и приятелите му получиха картбланш.

Мюс остана в банката и прекарваше част от времето си там, а другата — на вилата, да наблюдава как върви работата. Обади му се, за да сподели съмненията си. Не обсъждаше какво точно строят докараните от младежите работници — явно смяташе, че не е компетентна в областта на изкуството. Подозренията й бяха породени от друго.

— Много са странни — каза тя. — Съвсем бледи, по цяла нощ не спят. Очите им изцъклени и ченетата им треперят, все едно непрекъснато дъвчат нещо или си бърборят самички…

„Ревнува, как иначе? — помисли си Стьопа. — Каквото и да разправят, жените са си жени“.