Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 49

Първо, в ресторантите и като е на гости щеше да му се наложи да използва обикновени вилици: един банкер с копринена китайска дрешка, пък и да си носи пръчици за хранене, е нещо очарователно, човек, който не се влияе от парите, но банкер, който си носи вилиците, вече е параноик. Второ, този подход си беше чиста капитулация: все едно че признаваше победата на числото „43“ и покорно се съгласяваше с всички наложени му условия. Вариантът с пръчиците беше по-добър — не само решаваше проблема, но и даваше свобода за маневриране. Да не говорим, че именно с пръчиците в живота на Стьопа бяха влезли Изтокът и Простислав.

Мюс изживяваше дружбата на Стьопа и Простислав много болезнено. Усещаше, че във вселената на Стьопа се е появил друг духовен авторитет, и ревнуваше, макар че за нищо на света нямаше да го признае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — казваше тя, — целият този Far Eastern crap does not work in the Occident. Това е опит да се избяга от реалните проблеми, пред които ни поставя животът…

Стьопа отвори речника да види като какво ли значи този термин. В речника пишеше, че латинската дума „occident“ (от глагола „occidere“) се превежда като „слизащ; залязващ“. Може би тази рядка дума беше дипломатически ход от страна на Мюс, разписка, че е готова временно да признае условната принадлежност на Русия към Запада в замяна на обещанието на Стьопа да не заминава прекалено далече в Далечния изток. Но времената, когато руснакът се купуваше с миризмата на чийзбургер с изтекъл срок на годност, бяха отминали Вълшебният призрак на Китай мамеше с червено-жълтите си светлини. Хората, с които Стьопа общуваше при Простислав, пораждаха у него огромен интерес и той не мислеше да се отказва от връзките си с тях само защото Мюс не ги харесва.

Вярно, не всичко с Изтока беше толкова наред, колкото му се искаше. Един ден Стьопа отиде при Простислав рано сутринта и попадна на брифинга, който приятелят му провеждаше с няколко тайнствени цивилни блондина — приличаха на капитан Лебедкин. Простислав държеше вдъхновен монолог за Евразия и току поглеждаше в една книга, на чиято корица пишеше: „Three who made a revolution“. Но дори думите, които изричаше, да бяха чужди, чувството, което звучеше в гласа му, беше лично и искрено:

— Във великата Евразийска равнина почти няма пречки за студа, вятъра и сушата, за маршируващите армии и мигриращите орди. Навремето тук са се простирали огромните азиатски държави — Иранската и Монголската… Когато времето им минава, мястото им е заето от Московия, която се разширява няколко столетия, докато не става най-огромната империя на света. Също като прилив, тя напредва през горите и безкрайните степи, заселени нарядко от изостанали номади. Когато среща съпротива, спира, както прави и приливът, за да събере сили, и после продължава неспирното си настъпление…

Стьопа си помисли, че метафората с нещо напомня на историята на ваучерната приватизация.

— Чак с най-далечните си граници това плато стига до планински бариери — продължаваше Простислав, — заснежените върхове на Кавказ, Памир, Алтай, Саяните и така нататък, които формират естествената граница на Китай. Нима може един народ, чийто хоризонт е така безграничен като Евразийската равнина, да не е велик и да не мечтае за величие?