Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 183

Когато някой чете книга, той вижда измислени от други знаци. Същото става и когато гледа света: за нас гората е хиляди написани по различен начин йероглифи „дърво“. Когато се взира в себе си (това е възможно единствено защото има йероглифи „вътре“ и „вън“) и мисли за себе си (а това е възможно единствено защото има йероглиф „аз“), той вижда само отпечатъци на знаците, но не забелязва най-важното — върху какво се появяват тези отпечатъци. И така е, защото за висшата основа няма знак. Има йероглиф „син“, но като го гледаме, ние всъщност виждаме не скритата основа на всичко, а само черни чертички туш. И не е ли странно, че в древни времена този знак е бил изрязван на черупките на костенурки като фигура, обидно приличаща на така наречения „външен бъбрек“ — щръкнало срещу нас мъжко достойнство? Да, натам е тръгнало днешното човечество и по пътя си се наслаждава на фокусите на хунските певачки.

Точно това неведение подразбирам под затвор и тъмница. Дори някой изкусен целител да успее да накара човек да забрави временно думите, какво от това? Онзи, който цял живот е бил заслепяван от огньовете на фойерверките, ще забележи ли блещукащата звезда? Ще чуе ли песента на щуреца онзи, който е свикнал с грохота на барабаните? А истината говори с нас също толкова тихо, пък и не с нас, нека не се лъжем — а само със самата себе си. Впрочем, почнах с това, че няма никаква истина, докато не тръгнем да я търсим. А вече разсъждавам високо ли говори, или тихо, и с кого… Да, точно така създават света думите. Точно така в крайна сметка светът се оказва нищо — изхвърлена печатарска дъска, от която есенният вятър издухва разсъхналите се знаци. Наистина, едното уравновесява другото.

Историята за Царя на маймуните и Танския монах е роман за пътешествие в пространството. Ние обсъждахме може ли да се напише нещо подобно за странстванията по Пътя. Отначало тази задача ми се стори лесна, но като поразмислих, разбрах, че няма начин дори да се пристъпи към нея. Така мисля и сега. Но в „Пътешествие на Запад“ има едно място, което изцяло ме опровергава. Спомняте ли си какво става накрая, когато пътешествениците получават неизписани листове вместо свещените текстове, заради които са минали през толкова страни? И с оплаквания, че са ги излъгали, се връщат при Буда. И той им обяснява, че чистите листове всъщност са истинските свещени текстове. Понеже пътешествениците още не са готови да разберат какво е истинската святост, те получават онова, за което са дошли — цели кошници сутри и поучения. Но най-първото послание на Буда, което дошлите за наставления не разбират — нима не то изцяло съдържа в себе си Пътя? На хартията няма нищо, но точно това е според мен единствено възможното повествование за съкровеното, което няма да е измама още от първия знак.