Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 173

„Не прилича ли човек на кукла с механизъм? Направен е майсторски — може да ходи, да тича, да скача, дори да говори, въпреки че в него няма никаква пружина. Но на следващата година той спокойно може да стане гост на празника Бон. Наистина всичко е суета в този свят. Хората непрекъснато забравят това“.

Хората не си ходят на гости на празника Бон — ставаше дума за духовете. Смисълът беше, че на всички ни е съдено да умрем и да станем духове.

„Но кой съм аз всъщност? — помислих си и по гърба ми полазиха тръпки. — Ето, стоя тук пред тези залостени врати. Дойдох по пътя, привлечен от пушека на огньовете. Мислил ли съм миналата година, че ще се озова тук точно в този ден? Никой тук не ме чака, но все пак аз съм гост в това планинско село. Гост на празника Бон. Вече. Така че има ли разлика между живите и мъртвите?“

В ума ми се отвори отдавна закован прозорец — спомних си церемониалното шествие, което бях видял като малък.

Това беше много важен за мен спомен. С него беше свързан моментът, който ме отделяше от детството. Нещо странно и плашещо стана в душата ми, когато покрай къщи мина процесия с паланкин с олтар. Колкото повече пораствах, толкова по-малко разбирах какво е станало в този ден. Самото събитие, живо и пъстроцветно, продължаваше да живее в паметта ми, но в отпечатъка му нямаше никакъв смисъл, който да може да обясни какво все пак ми е направило толкова силно впечатление. Въпреки че помнех шнуровете по олтара и дори медните халки на жезъла на свещеника, споменът всъщност не беше за нищо. От него беше останала само обвивката, приличаше на хитиновата черупчица на отдавна умряла оса — отвън формата, цветът и шарките са се запазили, но вътре е пустота. Сигурно, мислех си, там всъщност никога не е имало нищо друго, просто когато сме деца всички сме малко вълшебници и можем да запълваме тази пустота с фантазии, които се превръщат за нас в реалност.

Но в онази минута на яснота и покой, застанал до гаснещия огън, аз отново изживях онова, което ме беше поразило преди толкова много години. А после пак го забравих — сигурно защото не можех да изразя същината на това изживяване: нали можем да задържим в съзнанието си единствено онова, което сме успели да облечем в думи. Когато този миг отмина, в паметта ми остана само фразата „гост на празника Бон“, а всичко останало изчезна или избледня. Споменът пак стана празен и безсъдържателен, но аз знаех — нещо много важно ще се върне при мен в момента на смъртта ми.

Когато се взирам в миналото, виждам, че точно в този ден желанието ми да умра стана просто и искрено. В днешната ситуация впрочем „взирам се в миналото“ звучи малко комично.