Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 164

Зеленикавата светлина струеше от миниатюрни дупчици, от тях като че ли излизаха и струйки пара и обвиваха конструкцията. Апаратът заприлича на гюм на сладоледаджия в горещ летен ден; изглеждаше, като че ли диша. Не беше ясно от какво е направено това устройство — детайлите му лъщяха като метални, но така можеше да изглежда и полиран камък или пластмаса. Пък и изобщо, помисли Отличника, възможно ли е да се твърди, че това нещо е направено от нещо? От какво е направено всичко в задгробния свят? Даже му стана страшно от тази мисъл.

Барби погледна гърдите си с отвращение, стана и каза:

— Аз съм първа. Какво да направя?

— Отиди до апарата — каза Светещото същество. — Сега стисни долния електрод с крака. Не, не така. Представи си, че се качваш на колело… Да, точно така. Сега си събери ръцете така, че вторият електрод да е точно между тях… А сега притисни лице до горния. Представи си, че мериш маска…

Барби — леко приклекнала и събрала ръце като за молитва — приличаше на нещо средно между грешница на изповед и състезателка по плуване, готова за скок.

— Ще боли ли? — попита тя.

— Напротив, напротив — ласкаво каза Светещото същество.

Барби подсмръкна, наведе глава към сребърния писоар и лицето й се скри във ветрилото от пластини. Пак се чу бръмчене, като че ли се включиха безброй миниатюрни електромоторчета, и пластините се притиснаха към главата на Барби от всички страни.

След което стана нещо невъобразимо.

Чу се меко пукане (звук като този, който издава клозетната чиния в пътнически самолет, само че много по-силен) и Барби изчезна. Отстрани изглеждаше така, все едно тя е мъгла или дим, всмукан мигновено от трите израстъка на апарата: плоската длан всмука ръцете, надупченото седло — краката и корема, а главата и гърдите изчезнаха във ветрилото пластини.

— Бум и бам — каза Светещото същество. — Това е то щастието.

Всички мълчаха потресено. Телешкембьо огледа останалите, все едно да се увери, че и те са видели същото като него. Дамата с кученцето отвърна на погледа му и повдигна рамене.

— Тя къде е? — попита Монтигомо.

— В какъв смисъл? — отвърна с въпрос Светещото същество.

— Ами къде е? Какво стана с тялото й?

— Същото като с твоето тяло — отговори Светещото същество. — То умря. Разберете, това, което приемате за тела, е просто навик на ума, спомен, който постепенно започва да избледнява под въздействието на новите впечатления. Та значи тя току-що получи толкова нови впечатления, че споменът за тялото й и за всичко, свързано с него, се изтри докрай и окончателно. А заедно с него и споменът за ужасните й мозъкоцици. Апропо, приятели, дали те можеха да мислят? Може би като полукълбата — дясната рационална, а лявата…

— Не питам за това — прекъсна го Монтигомо. — Къде е тя сега?

— На този въпрос всеки може да отговори единствено сам, като също отиде там. И не защото аз крия нещо. Просто тези неща не подлежат на обяснение.

— Вие както щете — каза Майката Родина, — обаче аз на тая душегубка няма да се кача.

— И аз — каза Дамата с кученцето. — Искате да ни изпарите, така ли?