Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 141

Освен „Делта Кредит“ с Кика си сътрудничи още една московска финансова структура — „Санбанк“, където са преведени около трийсет милиона долара — следствието не успява да установи по-нататъшната им съдба. От откритите документи не става ясно откъде Кика превежда парите — изяснява се отчасти само балансовата сума. Полицаите може би биха могли да разберат произхода й, ако се бяха запознали със следния цитат от „Македонска критика“:

„Изчисленията сочат, че в руската компенсаторна сметка трябва да се държат трийсет милиона евродолара (така Кика нарича доларите, трансмутирани от страданията на европейците) три години. Тогава мечът на съдбата, заплашващ древните европейски цивилизации, може да бъде отбит…“

Следователите обаче не знаят нищо за този трактат. Изглежда им странно, че трансферът се осъществява чрез суми от 368 евро (всеки ден почти по хиляда превода), но пък в тях няма нищо незаконно.

В офиса на „Айн Нене“ откриват няколко сметки с името на запусната обувна фабрика край Париж, която фирмата явно наема от няколко месеца. Никой от сътрудниците не знае що за фабрика е това и какво става там — всички договори са сключени лично от Кика. С тази нова информация парижката бригада, придружена от специални части, се спуска към посочения адрес.

Фабриката се оказва комплекс от няколко склада и малко встрани производствен цех, наподобяващ хангар. Към хангара е долепена постройка с комин, от който се издига пушек; полицаите виждат през биноклите си кожух и жица, същите като тези на намерената вече схема.

Външният периметър на комплекса се охранява от служители на частна парижка агенция, а производственият цех с крематория — от бръснатоглави борчета от Казан, целите в татуировки, синджирчета и костюми на Карден. Пак там се появяват двама адвокати, които се опитват да попречат на следствието, като изискват ту един документ, ту друг, така че специалните части оправдават повикването си: всички съмнителни елементи са затворени в един празен склад, след което специалните части нахлуват в производствения цех, като очакват да видят най-страшното.

Това което виждат обаче не очаква никой.

„Помислих си — споделя впоследствие един от полицаите, — че това, което виждам, е някаква шантава «Матрица» или може би снимачна площадка за садомазохистки блокбъстър. Или онази част на ада, дето и Данте се е засрамил да опише“.

В цеха са монтирани тридесет и седем еднакви клетки, напомнящи индивидуални офисни работни места, така наречените cubicle. Но в тези работни места няма нито бюро, нито стол дори. Хората в тях са завързани на специални колани в поза, напомняща положението на животно в ясла. Ръцете и краката им са стегнати с кожени ленти към забити в бетонния под пръти, така че няма начин да избягат. Пред лицето на всеки има течнокристален екран, на който в сложна последователност вървят парчета от текстовете на Лакан, Фуко, Бодрияр, Дерида и други титани на мисълта — не е забравен дори Мишел Уелбек.