Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 114

— Така излиза, Степан Аркадиевич. — Шофьорът въздъхна и завъртя волана към целта. — Много точно го казахте.

Когато стигнаха до будката на охраната, по радиото тихо запя Гребеншчиков:

— Да, аз съм седемнадесетият Идам, ще ме познаете, нали? По деветте ми крака и кръвта тук-там, и по това, че ви боли…

Думите бяха мрачни и, както e често в песните на Гребеншчиков, не съвсем ясни, но това, че в тях имаше „17“ (трийсет и четири делено на две) беше чудесно. Именно такъв проблясък липсваше на Стьопа пред ужасното изпитание, което го очакваше. Очите му се наляха със сълзи.

„Благодаря ти, Боб — каза той наум. — Само ти не се продаде…“

Но за всеки случай слезе от колата бързо-бързо — след седемнадесет в песента имаше някаква неясна деветка, а това означаваше, че може да има и други числа.

43

Кабинетът на Сракандаев беше голям, със спуснати завеси и безчет изображения на магарета — човек можеше да си помисли, че е някакво магарешко светилище. Особено впечатляваха с натурализма си гравюрите от мултфилма „Шрек“ в различни фази на екстатичния му танц.

Вляво от вратата имаше бюро с два монитора и клавиатура. В единия му край беше сложена бяла плоска чиния с купчинка прашец, две ножчета за бръснене и навита банкнота от петстотин евро. Между прозорците имаше етажерка с керамични статуетки, където също преобладаваха магаретата (една тъжна очилата маймунка и едно врабче, което приличаше на Жириновски, очевадно бяха добавени за плурализъм).

Вдясно от вратата имаше мъхест гръцки диван. Отсреща над всичко надвисваше взиданият в стената сейф — вратата му беше открехната и се виждаше тапицерията от червено кадифе, намекваща за богатство и тайна. Мокетът на пода беше на златни рибки, плуващи сред тъмнозелени водорасли.

В единия край на мокета имаше тъмно петно. И в това петно, опрял гръб на стената, седеше мъртвият Сракандаев. Мозъкът му се беше пръснал на половин метър над главата му — като ветрило, като кървава повърня, лепната от вятъра по вратата на автомобил. Трупът беше съвсем гол, ако не се брояха белите чорапки и лентата за глава с уши, доскоро и те бели, но сега подгизнали от кръв.

Очите на Сракандаев мъдро и тайнствено гледаха мокета, който беше осеян с накъсани парчета червена гума. На метър от свития му крак беше сложен гипсов бюст на Путин. До него беше паднало стоманеното цилиндърче на стрелящата писалка. Миришеше на барут, на кръв, на вечност и свобода.

— Кога? — попита Стьопа.

— Току-що — отговори разплаканата секретарка. — Няма и пет минути. Сега ще дойде Лебедкин, вече се обадих. Защо се мръщите така?

— Люти ми на очите. Къде е тоалетната?

Когато Стьопа излезе от клозета, приемната гъмжеше от загрижени хора. Там беше и Лебедкин, махмурлия, заедно с човека в униформата на свързочни войски, когото Стьопа беше видял в „Якитория“ в деня на раздялата си с Муса и Иса. Сега обаче той беше с пагони на полковник и Лебедкин се отнасяше към него с явно уважение.