Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 116

— Ми тя цялата му каса е пълна с такива джунджурии. Бичове, сбруи, белезници… Друго не мога да разбера — защо го е нанизал на пушкалото?

Полковникът се усмихна криво.

— Аз пък точно това го разбирам. От душевно омерзение. Светът го е обидил ужасно, разбираш ли? Сега мнозина правят така… Е, не точно така де. Всеки по свой си начин. Нещо като прощален горчив укор. Искате да ме довършите, а? На ви, сам ще го направя. Миналата седмица значи един от петрола, няма да споменавам имена, се обеси. Всички го видяха по новините… Само че в новините не казаха, че преди да се обеси, си изрязал с бръснарско ножче на челото думата „киркук“.

— Какво значи пък „киркук“? Полковникът разпери ръце.

— В речника тая дума я няма. И в бандитския жаргон също. Сигурно само той си е знаел. Мисля, че е символът на онова, което е потискало психиката му. То си личи и по звуча-нето й. Все едно няма никаква надежда вече. Времето е такова, жестоко, душата ти пуши като спирачна накладка. И просто не е издържал.

Телефонът на Стьопа иззвъня, той го извади от джоба си и се дръпна малко встрани.

— Ало?

Беше Люся от счетоводството.

— Степан Аркадиевич, докладвам — запелтечи тя от вълнение. — Покемон Meowth, номер петдесет и втори. Като котенце, много симпатично. Може да ми се смеете, обаче прилича на Мюс Джулиановна. Същите рогца има на прическата. Или на козинката де, не знам как е по-точно. Обожава кръглите неща. Нощем обикаля по улиците и събира изгубени неща. Ако намери нещо кръгличко, си играе с него, докато не заспи. Най-много обича монетите и си ги трупа на съкровища.

— А кръглите суми също ли обича? — попита Стьопа.

— За това няма информация — отговори Люся.

— Как тогава да разбирам шейсет и шест? Това за заблуда ли е? Или са просто две колелца с опашчици?

Полковникът свързочник го изгледа и каза нещо на Лебедкин.

— Не ви разбрах, Степан Аркадиевич — нервно каза Люся.

— Няма нищо. Давай нататък.

— Пикачу, номер двайсет и пет. Електрически покемон. Пече си ядки и горски плодове с електричество, за да може да ги изяде. Вдига си опашката, за да провери какво става около него… Това не го разбрах точно. Понякога в такова положение опашката му я удря светкавица.

— Аз го разбрах — изсумтя Стьопа.

— И любимият ви номер. Трийсет и четири. Нидокинг. Това е страшен покемон. Използва силната си опашка, за да повали жертвата си, да я удуши и да й счупи костите. Опашката му е толкова силна, че може да счупи гръбнака на противника си с нея. Това е всичко, което успях да намеря досега. Да продължавам ли да търся?

— Не — отговори Стьопа, затвори и прибра телефона в джоба си.

Лебедкин се приближи и го прегърна през раменете.

— Виж какво… Иди си у вас, пийни си, успокой се. Нямаш работа тук. Не ни пречи на огледа.

Стьопа облиза сухите си устни.

— Трябваше да въведем кода — каза той, взрян в ръждивочервената карта на паричните острови. — Лебедкин, сто пъти щяхме да успеем до полунощ. Представяш ли си! Само едно обаждане по телефона… А сега какво ни остана? От умряло магаре уши. И тях ще ги лепнат към делото. Направо затворен кръг. Безвъзвратно. Знаеш ли как се казва това петно на стената? Архипелаг Гуд Лък… Не, май го бъркам с доктор Гулаго…