Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 106

Това значи беше ставало в Москва в минутите, когато потните пръсти на Сракандаев вземаха от ръцете му червения лингам на победата и слагаха в тях подаръка за спомен — банданата с мръсните уши. Всъщност можеше да го очаква. Оставаше му само да си нахлузи ушите и да зареве като магаре. Но и това беше безполезно. Словосъчетанието SWIFT НЕВА — приличаше на име на гръцка трагедия в холивудски преразказ — не оставяше никакви надежди.

С Еники-банк можеше да се свърже, разбира се. Но нямаше смисъл. Стьопа знаеше как се правят тия работи. Нямаше смисъл и да стисне за реверите мистър McGee, това цирозно копеле с корков шлем. Парите вече изобщо не бяха в оповръщаното му бунгало, както не бяха и на сметката 420-86-8297433-03 (Стьопа разбираше, че пред него е числото „43“, само че разгърнато: между първата четворка и последната тройка се бяха вместили цял куп други, също като във филма „Чужденецът“, където от пастта на чуждопланетната твар излизаше друга, още по-отвратителна).

Всичко, което би могъл да открие, бяха номерата на безликите и вече опразнени сметки, отряди готови за бой цифри, въоръжени с късите мечове на тиретата и овалните щитове на нулите. И тези цифри щяха да се нахвърлят върху него, да го обкръжат и да му прережат гърлото, нямаше никакво съмнение. Само той щеше да отговаря.

Нямаше кого да обвини. Нямаше смисъл дори да изпозастреля с пушката помпа служителите в счетоводството — откакто „Санбанк“ стана джобна банка на „Ойл Еве“, операции с подобни суми бяха чести и в счетоводството бяха свикнали с тях. Стьопа можеше и изобщо да не види документа до понеделник.

Мюс беше оставила писмо. Беше написано на една от сиво-кафявите перфокарти, на които си записваше частушките и останалия фолклор. Частушка номер 209 (че каква друга, цинично изхъмка Стьопа) очевидно беше извадена от кутията наслуки. Беше вече преведена:

RE: festivity, celebrations, metalink #3

                209

Come, Tatyana, in the dark.

We will eat and we will fuck.

Искаше му се да вярва, че този пасторал не е лично за него — Мюс нямаше как да знае какво е станало. За сметка на това пък в написаното на обратната страна имаше много лично. Толкова много, че дори не беше ясно как се е събрало в красиво изписаните редове:

Не, ти не си Пикачу!

Защо толкова грижливо криеше от мен връзката си с числото 34? Да не би защото това е числото на злия покемон Nidoking? Неговата шипеста опашка ли изобразяваш толкова нелепо, като си извиваш ръцете зад гърба? Тлъст лъжлив задник такъв!

Не се съмнявай, забелязвах всичките ти издевателства, целящи да оскърбят културно-половата ми идентичност. Всичките ти отровни ухапвания съм преброила. Както когато, уж между другото, наричаше лондонските пънкове личинки на застрахователни агенти или казваше, че „Aston-Martin“ е педерастка кола, или предлагаше наздравица за най-големия хобит — Хари Потър, всичко това си го събирах в касичката. Но бих ти простила всичките тези инвективи, ако не беше садистичната ти пресметливост, с която редовно ме обиждаше, като ми напомняше за нашето национално унижение — вестника „The Sun“. Търпях всичко това единствено защото исках да ти върна за всичко наведнъж:. И ето че тази минута дойде. Всичко свърши. Няма какво повече да ти кажа — the discourse has shifted to the extent where you have to fuck off and die.

Bye, parent abuserMeowth

PS. Ти изобщо не можеш да си представиш какво щастие е за мене да знам, че никога вече няма да чуя как крещиш „Аллах акбар!“, докато обикаляш с калашника из централен Лондон в играта „The Getaway“.