Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 104

Ако се съдеше по вихъра мисли и пресмятания, главата му си беше наред. Нещо повече. Късчетата на главоблъсканицата, които заплашваха да се стоварят върху нея само допреди минутка, внезапно се подредиха в ясна и пълна с надежда картина.

С трите палми всичко беше ясно — обърната на една страна триграма „небе“, три силни линии. А триграмата „мълния“ беше онова, което видя, когато отвори копринената кутия: двете празни гнезда отгоре и последният мистичен ключ отдолу. Гнездата от изгубените лингами можеше да се сметнат за слаби линии, това отговаряше на думите на Простислав, че тъмнината не е самостоятелна субстанция, а просто отсъствие на светлина.

За да могат всички линии на всички триграми да се групират в току-що явената му мощ на великото, трябваше първо от кутията да изчезнат зеленият и червеният лингам. А това означаваше, че в живота няма нищо случайно. Всичко наистина беше взаимосвързано и преплетено — Стьопа отдавна се досещаше за това, но пък чак до такава степен…

Смисълът на хексаграмата също му стана ясен: долната триграма, „небе“, беше вътрешното му сияние, в което се изразяваше личното му светло начало (ясно кое). А горната триграма — мълнията — беше проявата на тази светлина навън…

Стьопа си помисли, че би трябвало да запише числото „34“ с двоичен код и да види резултата. Никога не го беше правил. Кой знае защо, му се струваше, че именно такъв съвет му даваше господин Джоу И, като му показваше два пръста. Но това можеше и да почака. Сега много по-интересно беше друго.

Влезе във вилата, бързо отиде в кухнята, извади от чекмеджето една вилица и впи очи в нея. После промърмори разочаровано:

— Ох, по дяволите!

Вилицата все така означаваше „43“. Четирите зъба обкръжаваха три тънички резенчета пустота. Обратното изобщо не се получаваше. Той хвърли вилицата в чекмеджето, извади три ножа и ги сложи на масата. Празната повърхност първо се раздели на четири части, след това го шибна с тройната си опашка. Пред него не беше просто „43“, а „43“ с три удивителни.

— Ох, по дяволите! — повтори той и разбра, че в думата „дявол“ числото „43“ присъства също така явно: четири букви, три съгласни. А и по друг начин — първо четворката на „ч“, после още три букви… Всъщност нямаше какво толкова да се чуди — какво друго да очаква от дявола, ако не съюз с главното зло?

Потискаше го друго. Той разбираше, че в каменната градина с него току-що е станало нещо много необичайно. Когато удари гръмотевицата, той беше на ръба на незнанието. Някаква сила му позволи за секунда да изплува от океана на злото, за да види светлината на истината. В онзи момент той можеше да реши всички загадки и не съществуваше нищо невъзможно за разума му. Можеше да види всичко, дори празностността на хипногещалта. Ако се беше сетил да си спомни за това, сигурно щеше да се случи някакво чудо, което да разсее овладелите го магии. Но като напук именно в тази секунда той съвсем беше забравил за празнотата.