Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 7

— Слушай, вземи ме на ръце, моля те. Тук има шипки.

Аз веднага го вдигнах, но промърморих:

— Много нежен си станал. Откога те е страх от шипки?

— Но това е желязна шипка… Ти внимавай, тя и ботуши къса.

Не бях чувал за желязна шипка, затова само изхъмках. После попитах:

— Щом толкова ви пречи, защо ти и дядо ти не я изскубнете?

— Че как ще я изскубеш? — учудено попита Володка. — Нали ти казвам, това е желязна шипка. Корените й стигат до центъра на Земята.

— Все ги измисляш едни…

— Нищо не измислям — разсеяно каза Володка. — Истина е… Сега върви направо, тук има пряк път.

Аз се промъкнах през храстите и изнесох Володка на широката улица на вилното селище.

Тишината беше невероятна. Дори дъждецът спря и вече не шумолеше в тревата. Не светеше нито едно прозорче. Но не беше съвсем тъмно. В небето се виждаха облаци, които сякаш отразяваха далечна разсеяна светлина.

Володка се размърда нетърпеливо и аз го пуснах на земята. Той изохка: беше изтървал раковината върху крака си. Вдигнах я и повече не му я дадох: ще вземе да я счупи или да се нарани с нея.

— И накъде ще вървим сега? — попитах го аз. Володка уверено посочи някъде край къщите.

Хванах го за рамото и двамата тръгнахме по средата на улицата.

Стана още по-светло. Облаците се очертаваха по-ясно, във въздуха сякаш увисна сребрист прашец. Мълчахме и навярно мислехме за едно и също: как ще свърши нашето пътешествие? Не се решавах да заговоря за това, Володка също, струва ми се. Изглежда, и двамата се бояхме да не разрушим приказката. А беше трудно да се мълчи. И аз просто така, само колкото да кажа нещо, казах полугласно:

— Какви странни облаци. Светят…

Володка помълча и тихичко каза:

— Навярно в тях се отразява звездната светлина.

— Толкова силно?

— Че защо не? Над облаците звездите светят много ярко. Просто ние не ги виждаме…

Той помълча още малко и изведнъж попита:

— А защо светят всъщност?

— Кои, звездите ли?

— Ами да. Нали огънят гори само когато има въздух, а там е безвъздушно пространство…

— Учените казват, че в тях се извършват атомни процеси. Впрочем и това не е изучено докрай…

— И при това горят вечно.

— Е, не съвсем вечно. Звездите също се раждат и умират.

— Все едно — милиарди години…

— Володка, какво ти дойде изведнъж наум за звездите?

Той отвърна сериозно:

— Защо ли? Аз често мисля за тях… Ето виж, ако нямаше звезди, нямаше да има и планети. Значи нямаше да има и хора. Изобщо нищо хубаво нямаше да има. И ние с теб нямаше да се сприятелим.

„Наистина…“ — помислих си аз и стиснах по-силно рамото на Володка.

Вървяхме вече около четвърт час, а улицата все не свършваше. „Странно — мислех си, — та това е вилна зона, а не град.“

Стана по-топло. Володка си смъкна качулката.

Улицата се стесни, къщите бяха съвсем наблизо. Успях да забележа — в трептящата полусветлина на облаците — колко бяха необикновени. Всъщност това бяха две много дълги здания от двете страни. Те образуваха улицата. Отдясно мътно проблясваше безкраен ред от полукръгли прозорци, а пред лявото здание имаше дълга тераса или галерия — стълбове с навеси.