Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 5

Озъртайки се към мен, той отиде до масата и отмести купчината учебници за пети клас. Зад книгите лежеше морска раковина.

Беше голяма, не много красива: сива на цвят, с дълги шипове, навита на спирала. А вътре беше тъмнорозова и изглеждаше много дълбока.

— Откъде я имаш?

— Сутринта изпратих мама, дойдох си вкъщи и я видях… Беше на перваза на прозореца. Първо помислих, че мама я е оставила — като подарък, за да не ми е скучно…

— Може би е било точно така?

Володка ме погледна неспокойно и каза:

— Не, ти я чуй. Сложи си я на ухото.

Вдигнах раковината — беше тежка и бодлива — и я допрях до бузата си. И веднага ме заля ритмичен шум. Океански вълни равномерно налитаха върху полегат пясъчен бряг. Сякаш още малко — и откъснатите от гребените им пръски щяха да попаднат върху лицето ми. Затворих очи — усещането за близост на море стана пълно… И изведнъж ми се стори, че Володка произнесе някакви думи. Погледнах го, без да свалям раковината. Не, Володка мълчеше и ме гледаше втренчено, тревожно. А думите прозвучаха отново. Те си пробиваха път през шума на океанския прибой. Отново. Отново… Отначало почувствувах само, че това са човешки думи. После разбрах какво казват и веднага познах гласа.

„Ела, както преди… Ела, както преди… Ела, както преди…“ — зовеше ме от един чужд свят моят далечен приятел — тръбачът, командирът, рицарят Валерка…

Изглежда, много дълго бях слушал, защото в тревожните очи на Володка се появи нетърпение. Свалих раковината:

— Володка, ти чу ли в нея някакви думи?

Той примигна объркан:

— Мислех, че само ми се е сторило… Това възможно ли е?

— Възможно е!

В мен се появи странното усещане: скоро сигурно ще се случи нещо необикновено. Но не чувствувах вълнение. Напротив, обзе ме спокойствие, дори някаква сънливост. Седнах на стола пред Володка и казах усмихнат:

— Тази раковина не е била за теб… Просто те не са знаели, че сме си сменили квартирите.

— Кои? — попита Володка и седна по-близо до мен.

— Аз ти разказвах, помниш ли? За Града, за барабанчиците, за Канцлера… За Валерка и Братлето. Ти сигурно си решил, че всичко това е приказка?

Той взе раковината, притисна я до ухото си:

— Зове…

Аз кимнах.

Володка ме гледаше настойчиво:

— А как се стига дотам?

Вдигнах рамене:

— Разбираш ли, Володка, преди той сам идваше при мен…

— Значи ти не знаеш пътя?

„Пътят — помислих си аз. — Но това не е път. Това е начин за преход в един неизвестен свят: може би приказка, може би друга галактика. Навярно има някакви особени закони, но аз не съм ги изучавал. До тях ли ми беше там?“

— Не знам — казах аз. — Сега не знам.

— Но ти трябва да знаеш!

— Всеки път беше по различен начин. Сигурно е нужно някакво място. Някакво особено място…

— Място ли?

— Да. Място, през което може да се стигне дотам.

— Място… — повтори Володка.

Той отново седна на коленете ми и ме погледна отдолу нагоре:

— Само недей да ми се смееш или да спориш… С мен веднъж вече се случи същото, като с тази раковина. Знаеш ли, има една такава улица. Понякога ми се струваше, че в края й има море… Всъщност няма нищо. Е, има храсти и трева. Но вървиш и все ти се струва, че морето ей сега ще се покаже. Дори миришеше на водорасли. А ако си затвориш очите, все едно че си на брега. И шум…