Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 3

Спускаше се по много хитър начин. Срещу нашия прозорец имаше голяма топола и един здрав клон се протягаше над покрива на нашата къща. Към този клон Володка прикрепи няколко макари, прекара през тях капроново въженце и завърза към единия му край голяма външна гума от камион. Той се измъкваше от прозореца, сядаше в гумата, постепенно отпускаше свободния край на въженцето и така плавно се приземяваше в тревата пред нашия прозорец. Наричаше тази система „парашут“.

Аз изтръпвах, когато гледах този „парашут“. Самият Володка беше слабичък и лек — можеш да го спуснеш и с конец. Но как тънкото въженце издържаше тежестта на тази гума от самосвал?

— Ще се пребиеш някой път — казвах аз.

— Ами!

— Като си счупиш врата, ще видиш „ами“!

Володка пръхтеше насмешливо, но аз не отстъпвах. Въженцето ми изглеждаше прекалено несигурно. В края на краищата Володка ми се поразсърди, погледна ме отблизо с потъмнели очи и решително каза:

— Какво трепериш толкова? Това въженце ми го подари Женя. Въженцата на приятелите не се късат.

И за доказателство се спусна с „парашута“ заедно с Женя, че и с рижавия Митка. И всичко мина благополучно освен едно — гумата притисна опашката на Митка и горкият котарак се разврещя, забравил за всякаква солидарност и достойнство…

Веднъж в началото на август Володка дойде без предупреждение. Застана на прага. Държеше навитото въженце и леко го галеше, както се гали коте. И тъжно ни гледаше изпод вежди.

— Какво ти е, Володка? — разтревожи се Варя.

— Нищо… — въздъхна той. — Само че Женя замина…

— На лагер ли? — глупаво попитах аз.

— В Африка — мрачно отвърна Володка.

Погледнах го накриво — питам го човешки, а той се подиграва.

— Ама наистина в Африка. За цяла година, заедно с родителите си. Нали са геолози, та ги пращат да помагат на африканците.

— Да, една година е много нещо — съчувствено каза Варя. — Искаш ли чай със сладко? Няма нищо, нали ще се върнат?

— Искам — каза Володка. — Ще се върнат… След колко време…

Варя отиде в кухнята, а Володка внимателно се приближи, докосна с буза рамото ми и вдигна огромните си печални очи:

— Гледай и ти да не заминеш някъде задълго, че тогава съвсем…

2.

Володка излезе от банята, като оставяше след себе си мокри стъпки. Яростно бършеше с кърпа рошавата си глава и не ме гледаше. Разбирах го — срамуваше се заради скорошния си страх.

— Облечи си сухи дрехи, че пак ще замръзнеш — казах аз.

Той раздразнено помръдна мършавите си лопатки („И без теб знам!“) и целият се навря в гардероба. Разнесе се шумолене и недоволно мърморене:

— Никога нищо не можеш да намериш…

Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.

— Това не е живот — капризно каза той.

— Сложи си колан, и толкоз.