Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 30

Злобното ято ни нападна. Тръпки ме побиваха от плющенето на крилете и вихъра от страшни тъмни лица. Нещо познато имаше в тях — може би жестокостта от маската на Хака Баркарис, може би злото отчаяние на Канцлера…

Братлето и Володка изпищяха и отскочиха към стъклената стена на „фенера“. Володка смъкна коланчето от метални пластинки и започна да го размахва яростно, като придържаше шортите си с ръка. Братлето си свали ризата и шибаше с нея. Аз грабнах един попаднал ми под ръка метален прът и с гневна радост и отвращение почувствувах как ципестите криле се чупят под ударите ми.

Но ни спаси, разбира се, Валерка. Неговата сабя засъска във въздуха и няколко „летящи чувала“ с отвратително шляпане паднаха на каменния под. Останалите излетяха на гредите.

Боят продължи не повече от половин минута. Но всички дишахме тежко. Това нападение ни дойде прекалено неочаквано и врагът ни беше прекалено отвратителен.

Трите разсечени „чувала“ на пода потръпваха и мърдаха криле. Не можех да гледам разкривените, умиращи лица.

— Ама че твари — потръпнах.

— Крилати „таласъми“ — процеди през зъби Валерка. — Едно време смятахме, че в тях се преселват душите на умиращи разбойници. Мислех, че отдавна са измрели. И откъде само…

Прекъсна го отчаяният вик на Васильок:

— Бисерът!

Светлото топче се търкаляше по леко наклонения под право към вратата. Изглежда, тези същества го бяха съборили с криле.

Защо не се хвърлихме след него? Защо гледахме вцепенени как бяга от нас? Случва се и така: виждаш как нещо пада, и замираш, и не можеш да го подхванеш…

Едва когато бисерът изчезна зад вратата и чухме няколко звънтящи удара по стълбата, вцепенението ни премина. Хукнахме навън…

Търсихме дълго и отчаяно. По стъпалата, в нишите, по пода на първия етаж. Опипахме всички пукнатини. Когато слънцето се скри зад хоризонта и лъчите му, проникващи в кулата, угаснаха, ние раздухахме на брега остатъците от огъня и направихме факли от клони. Но и огънят не ни помогна.

Право да си кажа, аз и Валерка от самото начало разбирахме, че няма да го намерим. Такова мъничко зрънце в огромния каменен кладенец… Но Володка и Братлето се споглеждаха странно и упорито претърсваха цепнатините между каменните плочи. Накрая всички клони изгоряха.

Излязохме на чист въздух.

Над морето догаряше жълтият залез. Стояхме до котвата и гледахме това ясно сияние. Лицата на Васильок и Володка станаха мургавозлатисти и съвсем еднакви. Еднакво строги, еднакво мрачни.

— Е, нищо де… — каза Володка. — Няма пък да плачем сега. Нали все пак нещо се случи…

„Нещо… — помислих си аз. — Но навярно нищо повече. Тъжната приказка свърши…“

И сякаш в отговор на мислите ми Валерка каза:

— Време е.

— Дайте да се изкъпем за последно — помолих аз и видях пълните с благодарност очи на Володка и Братлето.

— Но времето е много малко. Скоро лабиринтът ще изчезне.

— Ти пък откъде знаещ? — капризно попита Володка.

— Чувствувам. Нали аз го строих.

— Ама ние само ще се натопим — жално каза Братлето.

— Хайде — кратко каза Валерка.

Той хвърли куртката си до котвата, Володка остави върху нея анорака си и ние хукнахме към морето.