Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 31

До самата вода се озърнах. Залезът се отразяваше в стъклата на фара и те пламтяха, като че ли все пак бяхме успели да го запалим.

11.

Сега вълните имаха цвят на кехлибар и бяха по-топли и ласкави. Сякаш измиваха от душата ми горчилката на неуспеха. Във всеки случай вече не я чувствувах, когато излизах на пясъка.

Но настъпваха минутите, за които се боях да помисля.

Машинално обличах матроската си и размишлявах за странната същност на човешките привързаности. Наистина какви бяха за мен тези две момчета? Нито братя, нито дори стари приятели. Какво ме свързваше с тях така силно? Това, че бяха от друг свят? Глупости! Та аз щях да съм по-щастлив, ако бяха момчета от съседната улица! Може би беше, защото рискувахме един за друг? Но това ми се беше случвало и преди. В един поход до Кавказ аз и един приятел измъкнахме от ледената река двама души. И какво? Само си пращаме картички за Нова година. А Валерка и Братлето? Защо сърцето ми замираше, когато си помислех, че след малко ще се разделим?

И всъщност сме били заедно само три дни. А Володка и Васильок се видяха за пръв път едва днес. И ето вече не могат да се разделят…

Погледнах ги. Братлето помагаше на Володка да закопчее сложната катарама на блестящото коланче. Шепнеха си нещо — бързо, деловито. Сякаш нямаха намерение да се сбогуват. Държаха се като съученици, които се уговарят да отидат утре на кино.

Може би още не бяха разбрали окончателно, че Ще се разделят завинаги? Или чувствуваха, но не го показваха? Такива силни момчета…

Валерка също ги гледаше. Изведнъж се сетих, че днес за пръв път научих истинското му име.

— Дени… — казах тихо.

Валерка се обърна. Очите му бяха топли. Искаше да каже нещо хубаво…

И изведнъж трепна. Вдигна глава, сякаш бе чул далечен сигнал:

— Времето изтича.

Бързо започнахме да си връзваме кецовете.

— По-бързо! — нетърпеливо ни молеше Валерка.

Отказахме се от връзването и бързо закрачихме към фара.

— Още, още по-бързо! — вече с тревога извика Валерка.

Братлето и Володка се спогледаха.

— Тогава бегом! — предложи Володка и ние хукнахме нагоре по склона.

Но Володка изведнъж изохка и падна в тревата.

Хвърлих се към него.

— Спънах се в камък — каза той, като гледаше лакътя си. — Виж.

Кожата беше одрана, по ръката течаха тъмни струйки.

Смъкнах матроската, разкъсах със зъби долния шев и със зъби отпрах тясна ивица. Смътно си спомних, че нещо такова се е случвало веднъж. Започнах да превързвам драскотините на Володка. Валерка стоеше до мен. Чувствувах, че всяка жилка от тялото му звънти от страшно, нетърпеливо безпокойство. Но какво можех да направя, след като Володка се бе наранил?

Затегнах възела.

— Хайде, бегом!

Володка скочи и отново седна.

— Кракът ме боли — каза той мрачно. — Май че съм го навехнал.

Вдигнах го на ръце. Сега не можех да тичам, но бързах с всички сили.

Вече се виждаше входът на лабиринта.

По-бързо!

По-бързо…

Краищата на входа започнаха да се размиват. Скалите сякаш потекоха, процепът се стопи и изчезна. Мек въздушен тласък ни спря. Земята потръпна, очертанията на камъка и фара се размиха, пространството се разлюля и… Вместо скалите и котвата видях каменен насип, обрасъл с редки храсти. Кулата изчезна.