Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 15

Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…

— Може пък да не е завинаги?

Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.

Той каза:

— Сигурно и ти забеляза, че този път преходът беше по-труден.

— Не забелязах. Просто вървяхме. Първо в дъжда, после видяхме луната…

Валерка тъжно се усмихна:

— Просто сте вървели… Но само в пространството. А във времето? Ето ти не стана момче като миналия път.

Да, той беше прав. А аз, кой знае защо, не помислих за това. Може би защото редом с Володка бях свикнал да бъда голям. А може би случката с пропастта ме изби от релсите.

— Вече нищо ли не може да се направи, за да стана… като вас?

— Може, но е страшно трудно. Трябва да се строи лабиринт. Никога не съм го правил.

Помълчахме.

— Кога заминавате?

— На разсъмване. Но вие трябва да си тръгнете по-рано, докато свети луната…

Представих си колко мъчителна ще бъде раздялата. И Валерка ме разбра.

— Дори не знам как ще кажа на Васильок…

— Може би засега не бива да му казваме?

— Не бива да се лъже — мрачно каза Валерка. Чух зад гърба си меко тупване и се обърнах.

Рижик, изтърван от Братлето или може би от Валерка, беше паднал на четирите си лапи.

Двамата стояха пред нас и ни гледаха с еднакво отчаяни очи. Бяха се хванали за ръце толкова здраво, сякаш всяка секунда нещо можеше да ги откъсне един от друг. Разбрах, че вече няма нужда да им казвам каквото и да било. Но Валерка не издържа. Погледна към Володка, към мен и каза умоляващо:

— Защо не останете?

За миг забравих за всичко на света и отново се почувствувах момче. Направих крачка към Валерка. Да останем! Колко просто беше!

И тогава чух учудения глас на Володка:

— А мама?

Да! Какво ще стане с онези, които обичаме? Майката на Володка, Варя, нашето дете, което скоро трябва да се роди. Какво ще стане с приказката, която написах за театъра и която децата няма да видят, ако не се върна? Как ще изоставим всичко, към което сме привързани от детство? Цялата наша планета с нейните радости и горести, жестокост и ласка… Планетата с наша трева и наше слънце?

Валерка наведе глава.

Обратният ни път беше мълчалив и печален. Когато хората се разделят за кратко време, те си дават един на друг съвети, мечтаят за бъдеща среща, а ние — за какво можехме да говорим ние? За това, че никога няма да се забравим? Но това и така беше ясно.

Валерка и Братлето ни изпратиха много далеч. Дългите къщи останаха зад нас, лунната светлина потъна в облаците. Отново заръмя. Братлето зиморничаво потръпна и Валерка бързо му наметна куртката си.

Най-сетне спряхме край храсталака от железни шипки, близо до вилата със заковани врати. Застанахме в тесен кръг. Беше съвсем тъмно.

— За нас вече е време… — каза Валерка.

Мълчаливо стиснах в тъмнината тясната му длан.

— Да не загубиш… коланчето — тихо, със запъване каза Братлето.

— Няма. И ти… въженцето…

— В никакъв случай… — прошепна Братлето. То се притискаше към мен и аз почувствувах, че рамото му затрепери.