Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 5

А върху скрина блестеше стъклената кутия, освободена от пленничеството на цилиндрите, бомбетата и триъгълните шапки. Не беше аквариум. В нея върху бронзови поставки се извисяваше платноходен кораб — мъничък, но съвсем истински.

Альошка облегна гърди върху скрина и забрави за всичко на света.

Не че искаше да стане капитан или пътешественик. Но макар че мечтаеше за друго, обичаше морето. Преди една година го бяха водили в Крим и оттогава Альоша не можа да забрави синия хоризонт, налитащите зелени вълни и огромните форщевени на корабите над пристана. И също така обичаше, разбира се, книгите за пирати, приключения и платноходи. Така че от пръв поглед позна какъв е корабът. Беше клипер — стремителен, с тесен корпус, тънък бушприт над острия нос, с три мачти с прави платна. Бордовете, покрити с орехов лак, и медната обшивка на дъното блестяха.

От площадките на мачтите към бордовете се спускаха обтегнати въжени стълбички. (Альошка знаеше, че се казват „ванти“.) На кран-балките висяха мънички котви, а самите балки бяха не по-дебели от кибритена клечка. Изящният щурвал, голям колкото монета от пет копейки, беше прикрепен на рулевата колонка пред щурманската кабина.

— Ау, чуден е! — прозвуча до самото му ухо горещият шепот на Маша.

Альоша не беше забелязал кога се е приближила.

— Това е клипер-фрегата — прошепна той в отговор.

Радваше се, че и Маша харесва корабчето. Тя се беше навела толкова близко, че косата й гъделичкаше ухото на момчето. Тихичко каза:

— Когато бях малка, мечтаех да стана моряк.

— А сега?

— Е, сега… Сега знам, че там не взимат момичета.

— Понякога взимат. Веднъж гледах един такъв филм… Ив едно списание писаха за жена капитан.

— Знам — въздъхна Маша. — Но е трудно. Може би, ако се постарая… А тогава просто не знаех, че е трудно, малка бях.

— А сега? — усмихна се Альошка.

— Какво сега? — учуди се момичето.

— Сега да не би да си съвсем голяма?

— Е, все пак… Не съм в детската градина. А тогава не разбирах нищо. Мислех си, че ти трябва само моряшка якичка, за да станеш моряк. По цял ден плачех, молех мама да ми ушие рокля с такава якичка. Успях да я накарам.

Альошка каза замислено:

— А аз и сега имам моряшки костюм. Мама ми го купи, когато пътувахме на юг. С такава една голяма яка — като синьо знаменце. Когато има вятър, така плющи, сякаш съм с криле. Чак ми се иска да литна… И костюмът е толкова лек и бял — като платно на кораб.

Цяла минута двамата мълчаливо гледаха тънките батистени платна на клипера. Марселите, брамселите и кливерите висяха — плоски, неподвижни.

— Трябва им вятър — каза Альошка.

— Именно — шепнешком се съгласи Маша. — И изобщо не разбирам — та това е кораб, а не шапка. Какво търси тук?

София Александровна и Олимпиада Викторовна разговаряха за свои си работи, като все се прекъсваха една друга:

— Ама уазбеви, Сонечка, туябва ти нова кваутива…

— Не, Липа, не мога, свикнала съм тук…

Альошка събра цялата си вежливост, изчака една пауза, докато двете жени си поемат дъх, и високо попита:

— София Александровна, моля да ме извините. Не бихте ли ни разказали откъде е този модел?