Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 4

— Сонечка, пвиятелко моя, какво се е случило?

— Ох, Липочка — изхлипа София Александровна, — откраднаха ми Кузя…

— Не може да бъде!

Старицата разпери ръце.

— Не може да бъде — решително произнесе Олимпиада Викторовна. — Скита някъде, нищо повече. Соня, как може да се уазстуойваш толкова?

— Ах, не, не скита! Никога не е правил такива неща. Винаги се е връщал вкъщи вечер, а сега от три дни го няма. Звъних в милицията, но те не искат да го търсят и имам чувството, че ми се смеят…

— Колко са безсъудечни! — каза Олимпиада Викторовна. — Но, Соня, трябва ли да се измъчваш толкова? Та ти имаш още тви котавака. Пвекуасни екземпляуи.

София Александровна слабо махна с ръка:

— Ах тия екземпляри… Вечно се бият. Много ги обичам, разбира се, но Кузя беше най-добър от всички. Толкова мил, гальовен… Впрочем, заповядайте, моля ви — сепна се тя. — Какво се разприказвах и аз…

Голямата, ниска стая миришеше на нафталин, влага и котки. През малките прозорци падаха и се отразяваха в жълтия под снопове слънчеви лъчи. Мътно проблясваха прашният кристален полилей под тавана и сребърните лъжички в старинния бюфет.

— Моля, седнете — въздъхна София Александровна.

Но нямаше къде да седне. По столовете и креслата имаше шапки. Навсякъде имаше шапки: надничаха от полиците, висяха на пирони по стените, бяха натрупани върху шкафовете и образуваха цяла пирамида върху стария тумбест скрин. Високи копринени цилиндри, триъгълни войнишки шапки от времето на Суворов, сламени шапки, мексикански сомбрера, тиролски шапчици с фазанови пера, мускетарски шапки — също с пера…

— Ще полудея — прошепна Маша.

— Тук сигурно има и шапка-невидимка — тихичко отвърна Альошка.

Олимпиада Викторовна подбутна напред Маша и Альоша:

— Сонечка, ето двама от моите таланти. Дошли сме по уабота.

„Таланти! — сърдито си помисли Альошка. — За теб само принцът е талант, а аз съм нужен колкото да мъкна шапките…“ Разбира се, не го каза на глас. Стоеше и се озърташе.

Освен шапките в стаята имаше и други интересни неща: бронзов свещник със сини стъклени висулки, старинен грамофон с огромна фуния, пукната порцеланова статуетка, изобразяваща наполовина излюпило се от яйце пъстро джудже…

Статуетката стоеше върху скрина до купчината шапки, сред някакви парцалчета и пожълтели дантели. Альошка се приближи, за да погледне отблизо джуджето.

И изведнъж видя зад шапките ръба на стъклена кутия. Приличаше на аквариум.

„Че могат ли рибки да живеят в такава тъмнина?“ — помисли си Альошка. Той внимателно отмести една сива каубойска шапка, за да разгледа аквариума. И в същия миг цялата шапкарска пирамида се срути на пода.

Но Альошка не беше виновен! Изпод шапките изскочи настръхнал сив котарак. Той пресече с няколко скока стаята и катапултира през прозореца.

— Самунчо, какво те прихваща? — заохка София Александровна. — Ох, мира нямам от вас!

Альоша и Маша се хвърлиха да събират шапките.

— Няма нищо, няма нищо — говореше София Александровна, — тоя немирник Самунчо събори всичко. Колко мили деца… Дай тук тази шапка, момченце…