Читать «Лазурната мас» онлайн - страница 9

Владимир Сорокин

Слушаха го със стаен дъх. Лицето на Зигон беше почервеняло от напрежение, на челото му изби пот и закапа на едри капки по охлузената кожа на куфара. Зигон пееше с невероятно въодушевление, сочният му бас изпълваше кънтящата зала. Мина час. После втори. Лицето на Зигон почна да пребледнява, потта, която капеше като дъжд, пресъхна, гласът му започна да отслабва, в него се появиха първите признаци на прегракване. Мина още един час. Лицето на Зигон посивя, под очите му се очертаха сини кръгове, устните му се обезцветиха и от устата му вече не излизаше дълбок бас, а глухо клокочещо грачене. Мина още един час, после още един и още един. Зигон стоеше на трибуната, лицето му беше като от сивозелен камък, очите му се бяха подбелили и просветваха в полумрака. Устата му се отваряше сякаш самичка, независимо от тялото, и от нея се изтръгваха странни нечовешки звуци. И звучаха дълго, много дълго — мраморната минутна стрелка още три пъти описа кръг. Най-сетне от отворената уста на Зигон не излезе нито звук. Андреев с олюляване отиде до масата си, издърпа чекмеджето, извади златен пистолет с мраморна дръжка, внимателно се прицели и стреля.

Мраморният куршум улучи Зигон в устата. Той потрепна и без да затваря уста, рухна.

— Седнете, господа — каза Андреев, като отпусна пистолета, и всички с облекчение седнаха на мраморните си столове с възглавнички от зелено кадифе.

Андреев прибра пистолета в чекмеджето, отиде до трупа, който все още стискаше куфара, извади от джоба на убития диктофона, взе куфара и някак замаяно се запъти към изхода.

— Арсений, ами декларацията? — попита един от седящите.

— Две минутки, господа. И ще продължим — каза Андреев, без да се обръща, дръпна дръжката на масивната мраморна врата и излезе от залата в коридора. Тук беше светло от матовите плафони на тавана, лъскавият лакиран под беше застлан със зелена пътека. Андреев тръгна по нея, зави в първата чупка, спря пред една резбована дъбова врата и почука.

Отвори му плешив човек с черен костюм.

— Заповядайте, Арсений. Магистърът ви очаква.

Андреев влезе в чакалнята. Секретарят отвори вратата на кабинета и го въведе вътре. Зад едно огромно чисто бюро седеше магистърът — възпълен широкоплещест мъж с бял костюм и гладко избръснат череп и бузи.

— Ваше съответствие — сведе глава Андреев.

— Колко? — попита магистърът.

— Още не сме я мерили, господин магистър — бързо отговори Андреев.

— Значи имаме повод да се приобщим към точните науки. — Магистърът тежко се надигна и докосна някаква инкрустация на дървената ламперия. В стената се отвори проход.

— Елате — каза магистърът и влезе.

Андреев го последва.

Проходът ги изведе в една лаборатория. Седемнайсетте души с червени престилки, които работеха върху Машината, не им обърнаха никакво внимание. Магистърът отиде до еталонните везни, сложи си гумени ръкавици, свали стъкления похлупак и отвори кутията с платинени грамове и килограми. После нареди на Андреев: