Читать «Лазурната мас» онлайн - страница 7
Владимир Сорокин
— Стани — каза отец Зигон и пъргаво се изправи. Беше слаб, не много висок, с умно живо лице, заобиколено от акуратно подстригана брада. Кафявият косюм с жилетка му стоеше идеално, високата яка на бялата му риза бе стегната с черно копринено шалче с игла с голям планински кристал.
Още преди Ванюта да успее да се изправи, пъргавите ръце на отец Зигон издърпаха от неговите чувала с лазурната мас и след секунда отецът вече вадеше сините светещи късове, оглеждаше ги и ги трупаше на пода.
— Загаси — нареди той на слугата.
Холът потъна в полумрак — само изважданите едно по едно парчета го осветяваха в бледосинкаво. Отец Зигон ги извади всичките, хвърли чувала настрана и седна на една възглавница до купчината. Парчетата бяха дванайсет. Ванюта стоеше с ръце на корема. Отец Зигон дълго гледа лазурната мас, после въздъхна тежко, скри лице в шепи и попита:
— Кога плака за последен път?
Ванюта се замисли.
— Ами… през декември, отче Зигоне.
— И защо плака?
— Сънувах гората, отче Зигоне.
— Гората? И защо плака?
— Беше много красива.
— А кога за последен път се смя? Ама много.
— Когато погребвахме отец Марон.
— Е, тогава всички се смяхме. Погребенията са весело нещо. А просто ей така?
— Просто така… не съм се смял, отче Зигоне.
Отец Зигон кимна разбиращо и замълча задълго, все така скрил лицето си в шепи. Мина час, че и повече. Краката на Ванюта отекоха и изтръпнаха, коленете вече не го държаха.
Изведнъж отец Зигон вдигна глава и каза:
— Ела.
Ванюта с мъка размърда крака и пристъпи към него. Отец Зигон го хвана за краката, дръпна го и Ванюта падна по гръб, като силно си удари главата в пода. Отец Зигон стана, загреба шепа пръст и с всичка сила я хвърли в очите му. Ванюта изстена и се хвана за очите.
— Имало двама души — тихо, но ясно заговори отец Зигон и, пъхнал ръце в джобовете си, закрачи из хола. — Само двама. Единият бил висок. И другият не бил нисък — всеки път трябвало да се навежда, като минавал през вратата. Първият се казвал Земльо, вторият — Сол. Съдбата на Земльо била тежка. Дори страшна. Родил се в заможно интелигентско семейство, завършил средно образование, влязъл в лесотехническия институт, като бил четвърти курс, се оженил. А в пети подучил Сол да пипа чужди книги. Не да ги чете, а именно да ги пипа. На всяка цена да влезе в чуждо жилище — и да пипа, да пипа, да пипа книгите. Казал му, че това церяло от белодробна туберкулоза. А Сол бил доверчив и впечатлителен човек и му повярвал. И пипал чуждите книги през целия си дълъг живот — до седемдесет и осмата си година. Пипал ги винаги с дясната ръка. И затова, когато преди екзекуцията му направили дактилоскопия, не могли да му вземат отпечатъци от дясната ръка — кожата му се била изтъркала от книгите. А с лявата проблеми нямало. И затова тъкмо нея отначало изсушили в нажежен пясък, а после я залели с карамелизирана захар. Ето я там. На библиотеката. Между Бабел и Борхес. Давал съм ти я да я ближеш, мръснико. Забрави ли? Не, свиньо, това не се забравя…