Читать «Лазурната мас» онлайн - страница 8

Той помълча, сякаш заслушан в слабите стонове на Иван, после кимна на Ашот, който стоеше до вратата.

— Махай го тоя плужек.

Ашот хвана Ванюта за яката и го повлече към вратата.

— Отче Зигоне… Диктофонът… — изстена Ванюта и посегна към гърдите си.

Диктофонът падна на пода. Ашот изблъска Ванюта от апартамента и хлопна вратата. Чу се как някой влачи Ванюта по каменния под на галерията.

Зигон взе диктофона и си го сложи в джоба.

— Да сервирам ли обяда, отче Зигоне? — попита Ашот.

— Какво имаме днес? — разсеяно попита Зигон.

— Овесен кисел с оливия и мачкани боровинки.

— Не… После… — Зигон се огледа, сякаш търсеше нещо. — Къде е куфарът?

— Кой? — предпазливо попита Ашот.

— Знаеш кой. — Зигон го изгледа навъсено.

Ашот излезе и се върна с малък охлузен куфар от свинска кожа. Зигон го отвори и наслага в него лазурната мас. В хола веднага притъмня. Зигон вдигна куфара, отиде в кабинета си и се заключи.

Кабинетът беше малък, но уютен: тапицирани със зелено сукно стени, мека мебел, махагоново писалище. Зигон отиде до писалището, пъхна едно ключе в бронзовия часовник без стрелки на него, завъртя го. Изщрака пружина, чу се бръмчене и писалището се отмести. Отдолу се видя проход. Зигон заслиза по витата дървена стълба. Слизането беше кратко — стълбата го изведе в голяма полутъмна зала с мраморен под и мраморни стени. В залата имаше десет мраморни маси, на които седяха плешиви мъже с черни костюми. На масите светеха зелени лампи. На стената бе закачен осветен в зелено герб от планински кристал, яспис и гранит: човек, съвкупяващ се със земята.

— А, господин Зигон! — възкликна един от плешивите. — Най-сетне! От сутринта ви чакаме! Господа!

Плешивците наставаха и сдържано кимнаха.

— Толкова се радваме, че дойдохте! Просто не си представяте колко се радваме! — Човекът забърза към Зигон и силно стисна ръката му. — Андреев! Казвайте бързо — наред ли е всичко, или не? Една дума само!

— Да — каза Зигон.

Андреев възторжено стисна очи и тръсна мъничката си глава.

— Великолепно… Господа! Господа! Стана! Нека поздравим безстрашния и решителен господин Зигон!

Плешивците заръкопляскаха. Андреев настъпи един мраморен педал и пред стената на залата, точно под герба, изникна мраморна трибуна.

— Заповядайте, господин Зигон!

Зигон се качи на трибуната и притисна куфара към гърдите си. Възцари се пълна тишина.

— Трудно ми е да говоря, господа — почна Зигон. — Трудно ми е като човек, трудно ми е като член на нашия орден. В този куфар е онова, заради което всички ние… ние… не…

И млъкна, и пребледня. Главата му се затръска, лицето му се сгърчи, побелелите му ръце се вкопчиха в куфара. Зигон шумно издиша, пое си дълбоко дъх и изведнъж запя с нисък, богат бас:

— Нееее! Не! Неееее! Неее! Неееееееее! Не! Не! Неее! Неееее! Не! Неееееееееееееее! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Нееееееееееееееееееееееееееееее! На! Не! Нееее! Неее! Неееееееееее! Не! Не! Не! Нееее! Не! Неее! Не! Не! Не! Неееееееее! Нееееееееееее! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Неееееееее! Неееее! Не! Не!