Читать «Контролът» онлайн - страница 2

И след нея.

Цялата гора за разстрели се е осмърдяла на водка.

Повдигнаха й още малко ръцете. Така, че нещо изпука. Да имаше наблизо някоя клонка, щеше да се вкопчи в тая клонка със зъби и да сдържи вика си. Но не се изпречва клонка пред зъбите й. Само мокър пясък и лански борови иглички. А ръцете й вече толкова са ги издигнали, че може само да вдишва. Да издиша не може, очите й се изцъклят.

Щом й поотпуснаха ръцете, тя издиша с хлипане. Мислеше, че ще ги отпуснат още малко. И наистина ги поотпуснаха, но тъкмо тогава някой я изрита с ботуш под ребрата. Така я изрита, че болката в ръцете секна. И изобщо заглъхнаха всички болки.

Една нова голяма болка отначало се просмука в нея, а после рукна и взе да я запълва. И да я препълва. Лапа въздуха с уста, но не може да го налапа. Захвърлиха й ръцете. Те паднаха като въжета на гърба й. Пет пари не даваше за ръцете си. И през ум не й минаваше да ги помръдне. Трябва й само въздух. Да си поеме дъх. И май захапа малко. Само че той не иска да влезе по-навътре от устата й. Изритаха я още веднъж с ботуш. Не с онзи лъснатия. Лъснатият е за целувки. С друг я изритаха. С войнишки. Войнишкият е по-тежък. Може и да не я бяха изритали кой знае колко силно. Само че от втория ритник звъннаха сладко звънчета и тя заплува спокойно и тихо към мамещата чернота.

Докато отплуваше, усети други ритници, редки и тежки. Но вече никак не я болеше и затова тя се усмихваше с добра светла усмивка.

След това продължи да си лежи все така с лице в мокрия пясък, в ланските борови иглички. Беше студено и непоносимо мокро. Смъкнаха й шинела и я обляха с вода. Между храстите тук-там още се виждаше сняг. Затова е студено на земята. Ако те облеят с вода. Тя много бавно изплува от онази чернота, от която уж не би трябвало да има връщане. Не й се искаше да се върне оттам, където нямаше миризми, в миризмата на кокичета, в миризмата на пролет, в миризмата на лъснат ботуш.

Но излезе на повърхността.

Плува към гласовете. И гласовете плуват към нея:

— Заради тая курва ще изпуснем началото на мача.

— Свети й маслото, началство. Няма да ти целуне ботуша.

— Ще я накарам.

— Дано обърнем „Спартак“ днес…

Тя се върна, обзета от блаженство. И не й се помръдваше. Не й се искаше да се издаде, не й се искаше да покаже, че отново лежи тук в краката им. Те бързаха. А тя не бързаше. Вече нямаше закъде да бърза. Дори за футболния мач. Искаше й се да лежи тихо-тихо и дълго-дълго. С мокрите ледени дрехи й е хубаво. И бодливите борови иглички й приличат на пухен дюшек. И й се дощя да изрече неземното си блаженство с човешки думи. Но се получи само едно сладко: Ахх!

А те чуха дълъг стон.

— Нали ви рекох, че не сме я утрепали?!

И нещо я удари, опари, ослепи и зашемети. После разбра: лиснали са върху нея още една кофа. И пак лъснатият ботуш: целувай.

Тя дълго го разглежда. Досами очите й е ботушът. Затуй й е удобно да го разглежда. Нито една пукнатинка няма по ботуша. Така е полиран, че чак изглежда не черен, а сребърен. Толкова е близо ботушът до лицето й, че може да усети не само миризмата на ваксата, а и миризмата на юфта. Нов ботуш. Поскърцва. По кантовете му полепнали борови иглички и бучки мокър пясък. Това не нарушава великолепието на ботуша, а го подчертава. Кончовите са прави. Като кюнци. Между ходилото на ботуша и кончова има гънки. Но съвсем леки. Почти незабележими гънчици. Началнически ботуш. Можеш да не поглеждаш носителя на такъв ботуш. Щом зърнеш ботуша, свеждай очи — пред теб стои гоооляяям началник. Освен туй можеш да зърнеш в ботуша отражението си.