Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 16

— Може би някой ги е насочил?

— Остави — каза Гриша. — Освен Иван никой не знаеше за това. А за него това не е работа. Нали ти казвам, просто някаква тъпа банда.

Пьотър Сергеевич, който дотогава деликатно криеше лице зад вестника, се подаде и каза:

— Ето, Андрей. Такава е работата. Казваш, сегашните не хвърлят през прозорците? А трябва да хвърлят. Точно както преди правеха — връзват ръцете и краката, и с главата надолу върху траверсите. Публично. Тогава и чаят ще е сладък, и вежливост в коридора ще има. И приятеля ти никой няма да посмее да докосне.

— А не се ли боите, че ще изхвърлят и вас самия? — попита Андрей.

— Че за какво? Аз през целия си живот съм работил честно. Мини през купейните вагони — половината врати с ей тия две ръце са поставени. Аз при всяка власт съм нужен.

— Вратите? — оживи се Гриша. — Извинете, вие как се казвате? Пьотър Александрович? Много ми е приятно. А аз съм Григорий Струпин, директор на съвместното предприятие „Син вагон“.

Пьотър Сергеевич стисна протегнатата му ръка, усмихна се и оправи яката си.

— Извинете за външния ми вид — каза Гриша, широко усмихвайки се с разбитата си уста и хвърляйки поглед към обезобразения си ревер, — така се стекоха обстоятелствата. На мен тъкмо ми е нужна една малка консултация относно вратите. Разбира се, не безплатна — после ще се оправим по договор.

— Е, ако мога — проговори Пьотър Сергеевич.

— Кажете, а ключалките на вратите наистина ли са никелови?

— Не — каза Пьотър Сергеевич, — разбирате ли, само покритието е никелово. А самите ключалки…

— Гриша — каза Андрей. — Вие тук поговорете, а аз ще се разходя по коридора. Ще погледна за всеки случай, чака ли те там някой или не.

Той затвори зад себе си вратата. Коридорът беше безлюден. Андрей стигна до края му и погледна на платформата — там нямаше никой. От другата страна на вагона беше същото. Той се върна до вратата на купето си и чу зад нея оживения глас на Гриша и уклончивото хъмкане на Пьотър Сергеевич. После постоя няколко секунди на прага и продължи нататък по вагона, спря до плексигласовото табло на стената и измъкна от него някаква неизвестна брошура. На корицата имаше снимка на автора, мустакат мъж, приличащ на силно отслабнал, поумнял и изтрезнял Ницше, а брошурата се казваше „Пътеводител по железопътните линии на Индия“. В нея липсваха около половината страници, грубо откъснати от телчетата. Андрей спря на осветената площадка до платформата, вдигна крак върху триъгълния капак на кошчето за боклук, облегна се с рамо до стената и започна да чете листа, на който предстоеше да напусне книгата първи:

„ме съветваше преподобния Шри Бававсенаху, аз си зададох този въпрос. Отговорът дойде почти веднага — откакто се помня, най-много в живота си обичам дълго да стоя до отворения прозорец в коридора, поставил крак върху триъгълния капак на кошчето за боклук, лактите ми да се подават навън и да гледам носещата се покрай мен стена на джунглите. Понякога се налага да притискам рамо до стената, пропускайки минаващите, и тогава си спомням, че стоя до прозореца на носещия се през Индия вагон, а през цялото останало време дори не разбирам добре какво се случва и с кого. Не сте ли забелязали, скъпи читателю, че когато дълго гледаш света и забравяш за себе си, остава само това, което виждаш: ниският склон, гъсто обрасъл с коноп (който, стига влакът да забави ход, го късат със специални пръчки от съседните прозорци), оплетената с лиани верига на палмите, ограждаща линията от останалия свят, рядко — река или мост в колониален стил или защитено от стоманената ръка на бариерата пусто шосе. Къде през това време съм аз? И къде се дяват тези дървета и бариери през времето, когато никой не ги гледа?