Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 14

Андрей отмести поглед към самия край на страницата, където дългите колонки от изброявания завършваха с кратък заключителен абзац:

„Но разбира се, най-красиво, задушевно и нежно колелата тракат в Русия — «там-там». Така и ни се струва, че тракането им сочи към някаква светла озарена далечина — там е тя, там, ненагледната…“

На вратата почукаха, и Андрей рефлекторно се хвана за бравата, като едва не падна от тоалетната чиния.

— Свършваш ли там? — попита глас от коридора.

— Сега — каза Андрей и смачка вестника в неравна топка. „Там-там — тракаха колелата под мокрия наплют под, — там-там, там-там, там-там, тамтам, там-там, там-там, там-там…“

В съседния вагон имаше задръстване — там погребваха някого. Пропускаха хора, но тълпата се движеше много бавно, дълго застивайки на място.

— Бадасов умря — каза нечий глас наблизо. Пред Андрей стоеше неспокойно момиченце с огромни мръсни панделки в косите. Удряйки с юмруче по стъклото, то гледаше през прозореца, обръщайки се понякога към стоящата до него майка, облечена в турски анцуг.

— Мамо — попита изведнъж то, — а какво има там?

— Къде там? — попита майката.

— Там — каза момиченцето и посочи с юмруче зад прозореца.

— Там е там — с ясна усмивка каза майката.

— А кой живее там?

— Там има животни — каза майката.

— А още кой е там?

— Там има още богове и духове — каза мама, — но тях никой не ги е виждал.

— А хора там не живеят ли? — попита момиченцето.

— Не — отвърна майката, — там не живеят хора. Там хората пътуват във влака.

— А къде е по-хубаво — попита момиченцето, — във влака или там?

— Не знам — каза майката, — не съм била там.

— Искам там — каза момиченцето и почука с пръст по стъклото на прозореца.

— Почакай — горчиво въздъхна майката, — накрая все там ще попаднеш.

Накрая пияните кондуктори се справиха с подстаканника, трупът шляпна на земята, подскочи и се затъркаля надолу по склона. След него полетяха възглавница, кърпа, два червени венеца и мраморно преспапие — съдейки по всичко, покойникът беше виден човек.

— Искам та-а-ам — пропя момиченцето по някакъв несъществуващ мотив, — там-там, при боговете и духовете, там-там, живеят на свобода…

Майката го дръпна за ръката, долепи пръст до устните си и като му направи страшна физиономия, кимна към тълпата скърбящи. Забелязвайки, че Андрей гледа момиченцето, тя вдигна очи към него и леко изви вежди, сякаш го канеше на върха на годините, проживяни от някой абстрактен Вахтанг Кикабидзе, за да се усмихне снизходително оттам на трогателната детска наивност.

— Какво ме гледате така — каза на жената Андрей, — може би и аз искам там.

— Къде — попита жената, — при снежния човек, така ли?

Андрей си спомни веригата от следи на снега зад прозореца, която преди година бе видял от прозореца на ресторанта — това явно бяха стъпки от обувки, те се нижеха на няколко десетки метра по продължение на пътя, а после съвсем неочаквано се прекъсваха, сякаш този, който ги е оставил, се бе разтворил във въздуха.