Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 17

Каква е разликата. Важното е съвсем друго. Най-близо до щастието — макар че не се наемам да определя какво е това щастие — аз съм тогава, когато извръщам поглед от прозореца и с крайчеца на съзнанието си — защото иначе е невъзможно — забелязвам, че току-що мен отново ме нямаше, а имаше просто свят зад прозореца, и нещо прекрасно и непостижимо, и абсолютно ненуждаещо се от никакво «постигане», съществуваше няколко секунди вместо обикновения рой мисли, една от които подобно на локомотив тегли след себе си всички останали, увлича ги и нарича себе си с думата «аз». Отново се чува тръбният зов на далечен слон, вероятно бял — щастлив ли…“

— Ей! — Андрей вдигна очи. Пред него стоеше Гриша. — Какво? Видя ли някой?

— Не — отвърна Андрей. — Постой още половин час за всеки случай.

— Не — каза Гриша, — ще тръгвам. Съседът ти се оказа полезен човек. Утре съм си определил среща с него. Довиждане.

— Довиждане.

Гриша изчезна зад вратата на платформата. Андрей затвори брошурата, пъхна я в джоба си и се прибра в купето.

След пет минути, когато вече светлината беше изключена и той с всички сили се стараеше да заспи преди момента, когато Пьотър Сергеевич ще започне да хърка, онзи изведнъж се прокашля и каза:

— Слушай, Андрей. Защо този Григорий те нарича мистик? Шегува ли се?

— Да — каза Андрей. — Разбира се, че се шегува. По-големи мистици от него тук няма.

4

Както винаги, радиото събуди Андрей — някакъв безкраен баритон четеше стихове:

 — Петроградское небо мутилось дождем, в никуда уходил эшелон. Без конца взвод за взводом и вождь за вождем наполнял за вагоном вагон…

Пьотър Сергеевич още хъркаше. Андрей погледна през прозореца. Небето беше ниско и сиво и наистина се мътеше от дъжда, чиито дребни капки се разбиваха в стъклото.

На вратата почукаха.

— Да.

Влезе кондукторът с чай. Като постави чашите на масата, той прибра стотачката и затвори след себе си вратата, която щракна с никелираната си брава.

От това щракане се събуди Пьотър Сергеевич. Странно, но вместо по навик да се обърне към стената и да заспи още за два часа, той, сякаш на пружина, се надигна на лакът и изгледа Андрей с напълно безумен поглед.

— Днес отново хъркахте — каза Андрей.

— Да? А ти свиркаше ли?

— Свирках — отвърна Андрей.

— А колко е часът? — попита Пьотър Сергеевич.

— Девет и половина.

Пьотър Сергеевич изруга, скочи на крака и почна бързо да сресва косата си — оказа се, че той е спал с костюм и дори с вратовръзка на шията.