Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 49

— Баща ти правилно те е съветвал, момиче — каза графинята, — защото ти желае доброто. Жалко само, че и лицето, и държането му не съответстват на истинските му намерения, които, вярвам, са добри.

— Не се съмнявайте в това, милейди — възкликна Джанет, — не се съмнявайте в добрите намерения на татко, макар и да е грозен. Не бива по грубото му лице да се съди за сърцето му.

— Не се съмнявам, момичето ми, вярвам ти, щом казваш. И все рак лицето му е такова, че без да искаш, потръпваш, като го погледнеш. Сигурна съм, че даже и майка ги, Джанет — остави най-сетне тази маша! — не е могла да го погледне, без да се разтрепера.

— Дори и така да е било, господарко — отвърна Джанет, — майка ми винаги успяваше да запази спокойствие. А вие, милейди, трепнахте и почервеняхте, когато Варни ви донесе писмото на милорда.

— Ти ставаш дръзка, госпожице — рече графинята, като се надигна от възглавниците и се отдръпна от обятията на прислужницата си, в които се беше отпуснала. — Знай, че понякога човек може да се разтрепера от нещо, което ни най-малко да не е свързано със страха. И все пак, Джанет, повярвай ми — прибави тя, връщайки се отново към присъщия си добродушен и непринуден тон, — ще си наложа да се отнасям добре към твоя баща, дори само заради това, че ти, миличка, си негова дъщеря. Уви — добави тя и сянката на неочаквана тъга легна върху лицето й, а очите й се напълниха със сълзи, — още повече съм длъжна да съчувствам на доброто ти сърце, защото собственият ми нещастен баща не знае нищо за съдбата ми и, както казват, бил на легло, измъчван от недостойното ми поведение. Аз обаче скоро ще го утеша. Когато научи за щастието и успеха ми, ще се подмлади. И за да мога по-скоро да го зарадвам — говорейки, тя изтри една сълза от очите си, — трябва да съм весела. Милордът не бива да ме вижда тъжна или равнодушна към добрината му, когато дойде при своята отшелница след толкова дълга раздяла. Хайде, Джанет, развесели се, нощта наближава и милордът може всеки миг да пристигне. Повикай тук баща си и Варни. Не храня омраза към никого, макар да имам причини за това, и те сами ще са си виновни, ако някоя моя жалба против тях стигне до ушите на графа. Хайде, извикай ги тук, Джанет!

Джанет Фостър отиде да изпълни поръчката и след малко Варни влезе в гостната с изисканата непринуденост и ведрия лик на безупречен придворен, способен под маската на външната учтивост да скрива своите чувства и да прониква дълбоко в чувствата на другите. След него с тежка крачка влезе и Антъни Фостър. Мрачният му и груб вид сега се подчертаваше още повече от усилието да прикрие смесеното чувство на страх и неприязън, което изпитваше към младата дама — до този момент строго надзиравана от него, а сега облечена великолепно и заобиколена от толкова много залози за голямата любов на своя съпруг. Несръчният му поклон беше отправен не толкова към самата графиня, колкото към положението и на графиня и приличаше на самопризнание. Също като поклона на престъпника пред съдията, когато изведнъж се признае за виновен и моли за прошка — едновременно дързък и тревожен опит за защита и оправдание, признание за вина и молба за снизхождение.