Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 38

— Всяка дума от това скъпо писмо струва колкото цялата огърлица, момичето ми. Но да вървим сега в стаята за обличане, трябва да сме пременени, защото тази вечер ще дойде милордът. Той ми повелява да бъда любезна с вас, мистър Варни, а неговото желание за мене е закон. Каня ви на малка закуска в моя будоар следобед, и вас също, мистър Фостър. Разпоредете се всичко да бъде както трябва и да се направят подходящите приготовления за посрещането на милорда тази вечер.

С тия думи тя излезе от залата.

— Започна да важничи — каза Варни. — Смята, че ни ощастливява с присъствието си, сякаш вече споделя неговия висок сан. Така да бъде — не е излишно да се порепетира предварително ролята, която ни е определила съдбата. Орлето трябва да се научи да гледа слънцето, преди да полети към него със заякналите си крила.

— Ако вдигнатата нависоко глава — подхвърли Фостър — предпази очите й от заслепяване, сигурен съм, че никога не ще я сведе. Скоро ще полети така, че няма да мога да се доближа до нея. Тя и сега дори вече ме гледа с пренебрежение.

— Грешката за това е само твоя, намусени и неизобретателни приятелю — отговори Варни. — Ти нямаш друго средство за подчинение освен примитивната груба сила. Не можеш ли да направиш замъка приятен за нея, да речем, с музика или друго забавление от този род? Не можеш ли да я наплашиш с разкази за таласъми, та да не смее да излиза навън? Живееш до самото гробище, а не ти стига умът да измъкнеш оттам едно привидение, с което да държиш в подчинение жените около себе си.

— Не говорете така, мистър Варни — рече Фостър. — От живите не се страхувам, но никога няма да си позволя да правя шеги и да устройвам забавления с мъртвите си съседи. Уверявам ви, иска се голяма смелост да живееш толкова близко до гробището. Преподобният мистър Хоулдфорт, проповедник в църквата „Свети Антонлин“, набра доста страх, когато идва да ме посети последния път.

— Хайде стига с тези твои суеверни брътвежи! — сряза го Варни. — А като стана дума за посетители, я ми кажи ти, хитрецо, какво търсеше Тресилиан при задната врата?

— Тресилиан — изуми се Фостър. — Кой е този Тресилиан? Никога не съм чувал това име.

— Той е същият корнуолски гарван, негоднико, на когото старият сър Хю Робсарт беше обещал хубавичката си дъщеря. И ето че безразсъдният глупак се е домъкнал тук да търси прекрасната бегълка. Трябва много да се внимава с него, защото той се смята за оскърбен, а пък съвсем не е от някоя кротка сърна, та да преглътне оскърблението. За щастие не знае нищо за милорда и мисли, че само с мен има да се разправя. И все пак как е попаднал тук, дяволите да го вземат?

— Заедно с Майкъл Ламборн, както знаете — отговори Фостър.

— Кой е пък този Майкъл Ламборн? — попита Варни. — Господи боже! Че ти по-добре закови един клон на вратата й кани всеки проходящ да погледа онова, което си длъжен да пазиш скрито дори от слънцето и въздуха.