Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 15

ГЛАВА ВТОРА

За младия синьор Ланселот ли говорите?

„ВЕНЕЦИАНСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ“

След кратка пауза мистър Голдтред по настойчивата подкана на ханджията, подкрепена от веселите гости, достави наслада на цялата компания със следната песничка:

Една е птицата в гората и сова се нарича. Тя образец е за лицата, що чашката обичат.         Когато слънцето се скрие,         избрала дърво, без залисия,         тя почва веднага да кряска, да вие!         И макар да е късно, нощта си е наша,         за теб, мила COBO, ще пийнем по чаша. На чучулигата се чудим — от здрач до светло спи. Затуй пък совата ний любим — тя цяла нощ тръби.         Затова ти налей да направим главите,         не дреми, а запей и надувай гърдите,         тук ще пием, догдето са будни очите!         И макар да е късно, нощта си е наша,         за теб, мила COBO, ще пийнем по чаша.

— Да, тук се долавя известна атмосфера, приятели — каза Майкъл, когато търговецът на тъкани завърши песента си. — В душите ви все още е останала малко добринка. Вие обаче ми изредихте цял поменик на стари другари и към всяко име прикачихте по един зловещ девиз. Значи, юначагата Уил от Уолингфорд е предал богу дух?

— Умря също като тлъст елен — отвърна един от гостите. — Застреля го с лък старият Тачъм, якият пазач на херцога в парка на замъка Донингтън.

— Да, да, той обичаше да си похапва еленово месо и да го полее с чашка бордо — добави Майкъл. — Вдигам чаша в негова памет. Да го почетем, господа!

Когато паметта на покойния герой бе почетена както се следва, Ламборн започна да разпитва за Пране от Падуърт.

— И Пране отиде на оня свят — рече търговецът. — Има вече десет години, откакто го обезсмъртиха. И, ей богу, как точно е станало това, сър, най-добре знаят Оксфордският замък, мистър Тонг и десетпенсовото въже.

— Как, значи, обесиха нещастния Пране? И то само за това, че обичаше да се разхожда при лунна светлина? Да вдигнем чаши в негова памет, господа! Всички весели момчета обичат лунната светлина. А какво стана с Хел Перото — оня, дето живееше близо до Ятендън и носеше дълго перо? Забравил съм му името.

— Кой, Хел Хампсиид ли? — отвърна търговецът. — Е, ти сигурно помниш, че той беше малко нещо джентълмен и все си пъхаше носа в държавните работи; после — има вече две-три години — се забърка в някаква каша по делото на херцог Норфък, избяга през граница, подгониха го по петите със заповед за арестуване и оттогава никой не го чу, нито го видя повече.

— Хм, ясно е, че след тия страховити истории, които чух — каза Майкъл Ламборн, — не си струва да питам за Тони Фос-тър. Щом е имало такова изобилие от заповеди за арестуване, арбалети, въжета и тем подобни приспособления, Тони едва ли е успял да им се изплъзне.

— За кой Тони Фостър говориш? — попита ханджията.

— За оня, дето го наричаха Тони Паликлада, защото поднесе огън да се запали кладата около Латимър и Ридли, когато вятърът угаси факлата на Джек Тонг и никой друг за нищо на света не пожела да му я запали.