Читать «Двамата веронци» онлайн - страница 5
Уилям Шекспир
На туй писмо гневи се, а мечтае
до утре второ да я разгневи!
ДЖУЛИЯ
Поне да бях наистина сърдита!
О, пръсти зли, разкъсали тез думи,
които ви облъхнаха с любов!
Оси, които смучете нектара,
а след това избивате пчелите,
които са го сбирали! Целувам
с молба за прошка всяко дребно късче!
Тук пише: „Мила Джулия“! Не „мила“,
ужасна Джулия, аз твойте букви
ще хвърля върху каменните плочи
и гордостта им ще потъпча с крак!
А туй какво е, скъсано в средата?
„Любовно нараненият Протей“!
О, скъпото ми наранено име,
леглото болнично на мойта пазва
ще те приеме, за да те лекува,
но най-напред устата те целува,
за да открие раната ти. Боже,
тук има пак „Протей“!… И тук „Протей“!…
Горкичкият!… О, ветре лек, недей
да вееш силно, да сбера отново
нещастните му буквички!… Не тези
на мойто име! Тях ужасен вихър
да ги издигне на възбог и пръсне
във кипналото пенесто море!
Но гледай, гледай — неговото име
до моето! „Злочестият Протей
до сладката му Джулия“! О, не!
Ще скъсам свойто!… Не, ще го оставя!
Сърце не дава да ги разделя —
ще сгъна листчето, да се прегърнат!
Целувайте се, карайте се двете,
правете, милички, каквото щете!
ЛУЧЕТА
Госпожице, обядът е готов.
Баща ви чака.
ДЖУЛИЯ
Да вървим тогава!
ЛУЧЕТА
А тези тъй ли ще останат тука,
да сплетничат?
ДЖУЛИЯ
Вдигни ги, ако искаш,
понеже са ти толкоз симпатични!
ЛУЧЕТА
Симпатия аз нямам, но си патя
заради вас…
Тъй. Всички ги събрах.
ДЖУЛИЯ
Да, виждам, че грижовна си към тях!
ЛУЧЕТА
Вий виждате, мадам, но и Лучета
да знаете, че вижда с тез очета!
ДЖУЛИЯ
Добре, добре, ще тръгнеш ли най-сетне?
ТРЕТА СЦЕНА
АНТОНИО
Кажи, Пантино, за какво със брат ми
беседвахте тъй дълго в манастира?
ПАНТИНО
За вашия Протей.
АНТОНИО
Какво той каза?
ПАНТИНО
Той чуди се, че вие го търпите
да пропилява младостта си вкъщи,
когато други не тъй знатни хора
изпращат синовете си в чужбина;
кой — щастие военно да печели,
кой — острови да дири из морята,
кой — висшите науки да постига;
той мисли, че Протей би преуспял
във всяко от тез поприща различни
и каза ми да настоя пред вас
във къщи вече да не го държите,
та старостта му да не се разкайва,
че младостта му свят не е видяла.
АНТОНИО
Ти няма за какво да настояваш: таз
мисъл ме измъчва вече месец.
Така си е, той времето си губи
и няма ум и дарби да развие,
не бъде ли напътстван и изпитван
във школата богата на света:
в труд само сбира опитност човек
