Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 5

— Всички са загинали — каза Прасчо, — а това е остров. Никой не знае, че сме тук. Татко ти не знае, никой не знае.

Устните му се разтрепераха, стъклата на очилата му се замъглиха.

— Можем да си стоим, докато умрем.

След тези думи жегата сякаш се засили, докато се превърна в застрашителна тежест, а лагуната се нахвърли върху тях и заструи ослепително.

— Дрехите ми — промърмори Ралф.

— Ей ги там.

Той се затича по пясъка, прекоси плоската скала пол враждебното слънце и намери захвърлените си дрехи. Странно приятно беше пак да сложи сивата риза. След това се изкачи на скалата и седна на един удобен пън под зелената сянка. Прасчо се изкатери с усилие, понесъл по-голямата част от дрехите си под мишница. После седна внимателно на един повален пън до отвесната скала срещу лагуната и по него затрептя плетеницата на отраженията. Той пак се обади:

— Трябва да намерим другите. Трябва да направим нещо.

Ралф не отговори. Беше на коралов остров. Защитен от слънцето, без да обръща внимание на злите прокоби на Прасчо, той беше потънал в приятни мечти.

Прасчо упорстваше:

— Колко души сме тук?

Ралф се приближи и застана до Прасчо:

— Не знам.

Тук-там лек полъх накъдряше огледалната повърхност на водата под палещото слънце. Щом полъхът стигаше до скалата, листата на палмите зашептяваха, петната от разсеяна слънчева светлина плъзваха по телата им или се раздвижваха — ярки и като с криле, на сянката.

Прасчо погледна нагоре към Ралф. Всички сенки по лицето му бяха в обратен ред: горе — зелено, отдолу — осветено от лагуната слънчево петно лазеше по косата му.

— Трябва да направим нещо.

Ралф го погледна тъй, сякаш беше прозрачен. Тук най-накрая се бе превърнало в реалност мястото, което бе живяло във въображението му, но никога не се беше материализирало изцяло.

Устните на Ралф се разтвориха във възхитена усмивка, а Прасчо, приемайки, че усмивката е отправена към него, се засмя от удоволствие.

— Ако е наистина остров…

— Какво е това?

Ралф бе престанал да се усмихва и сочеше към лагуната. Нещо кремаво лежеше сред перестите водорасли.

— Камък.

— Не, раковина.

Внезапно Прасчо заподскача, възбуден от желанието да обяснява.

— Точно така. Раковина! Виждал съм такава у едно момче, окачена на стената. Казваше се рапан. Като я надуеше, и майка му идваше. Много е ценна…

До рамото на Ралф едно младо палмово стъбло се беше надвесило над лагуната. От тежестта му корените вече бяха изтръгнали буца от бедната почва и то скоро щеше да падне. Той изтръгна стъблото и започна да бърка с него във водата, а блестящите рибки се разбягаха, стрелкайки се ту в една, ту в друга посока. Прасчо се надвеси опасно.

— Внимателно! Ще го счупиш…

— Млъкни!

Ралф каза това разсеяно. Раковината беше интересна и красива и си заслужаваше да си поиграеш с нея. Но ярките му видения го разграничаваха от този Прасчо; той нямаше много място сред тях. Превитото палмово стъбълце избутваше раковината между водораслите. Ралф използва едната си ръка като опора и натисна с другата, докато раковината, от която се стичаха капки, се издигна и Прасчо можа да я сграбчи.