Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 51

Светлината от прозореца осветяваше Кариерата, ала черният път бе като тъмен тунел в нощта.

— И се поразпръснете малко — обади се Грима. — Но се дръжте заедно!

— Да се поразпръснем и да се държим заедно — прилежно смънкаха те. Един възрастен ном вдигна ръка.

— През нощта няма червеношийки, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Грима.

— Не бе, глупако, какви ти червеношийки посред нощ! — сряза го баба Моркий.

Май си отдъхнаха.

— Не бе, лисици има — добави бабата самодоволно. — Грамадански лисици. Като застудее, и много огладняват. Пък и бухали може да дохвърчат — почеса се тя по брадичката. — Големи хитреци са тия бухали. Хич не ги и чуваш, и току ти се стоварят на главата! — Фрасна стената с бастуна. — Ей, всичките до един да си отваряте зъркелите! И… с десния крак напред. Освен, ако не сте като чичо ми Джо — една лисица му беше отхапала десния крак, та му снадихме дървен. Уф че беше побеснял!

Когато баба Моркий се опитваше да вдъхне на хората кураж, винаги успяваше да ги накара да се поразмърдат. Биха издържали каквото и да е. Но само не и още една порция от нейния кураж.

Снежинките се трупаха по сухите треви и папратта покрай черния път. От време на време снегът се изтърсваше от тях, понякога върху черния път, но най-вече върху номите, които кретаха по него. Те мушкаха с пръчки из заснежените туфи и се взираха със съмнение в мрачните дупки под плета, а снежинките падаха ли падаха в меката, хрупкава тишина. В сенките се таяха червеношийки, бухали и разни други ужасни твари от Навънка.

Скоро светлинката остана далеч и само снегът осветяваше пътя им. Навремени някой от тях се провикваше предпазливо, а другите се ослушваха.

Много беше студено.

Баба Моркий изведнъж се сепна.

— Лисица — съобщи тя. — Надушвам я. Лисиците винаги ги надушвам. Я бързо всички накуп!

Те се скупчиха и угрижено се взряха в мрака.

— Абе тя май е далечко още — обади се накрая бабата. — Тая воня вече отдавна се носи.

Те се поотпуснаха.

— Няма що, бабо — измърмори Грима.

— Ами само се опитвах да помогна, таквоз — подсмръкна баба. — Като не ми щете помощта, кажете си!

— Ние май нещо бъркаме — усъмни се Грима. — Нали търсим Доркас? А той няма да си седи хей тъй на открито, нали така? Не е като да не знае за лисиците. Сигурно е накарал момчетата да се поразходят и да намерят някое позакътано местенце.

Бащата на Нути пристъпи напред.

— Ако погледнете как вали снегът — подхвана колебливо той, — се вижда, че климатикът духа ей натам — посочи той, — и снегът се трупа повече отсам, отколкото оттам. Тъй че те ще искат да се махнат колкото се може по-далече от климатика, нали така?

— Навънка той се нарича вятър — внимателно обясни Грима. — Обаче си прав. Това значи… — Тя се взря в плета, — … че сигурно са минали от другата страна на тоя плет. В полето, край насипа. Давайте.

Те се запровираха през купищата сухи листа и клонки, от които капеше сняг, и накрая се измъкнаха в полето.

Ни жива душа. Само няколко туфи суха трева стърчаха сред безкрайната снежна пустош. Неколцина изхленчиха.