Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 50

— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.

— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо, моля ви!

— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!

— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. — Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.

— Пленили сте човек?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.

— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.

По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.

— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.

Грима се облещи.

— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.

Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.

— И аз ще дойда — заяви баба Моркий. — Направете ми го туй добро, ще ми се да глътна малко чист въздух! Какво ме гледате тъй, бе?

— Мисля, че ще е по-добре да останеш тук, бабо — каза кротко Грима.

— Хайде стига ми се прави на внимателна към старците, момиче! — сръга я бабата с бастуна си. — Аз съм газила сняг кога татко ти още не е познавал майка ти! — рече тя и се обърна към останалите: — Нищо не ще ви стане, само трябва умната, и да врескате, ама да не спирате, та да се знае кой къде е. Още и годинка нямах, кога ходих да търсиме чичо ми Джо! — вирна нос тя. — Ама то беше един сняг, направо ужас, ви казвам! Изведнъж се изсипа тъкмо кога бяха излезли на лов. Та чичо ми го намерихме кажи-речи цял-целеничък!

— Да да, добре, бабо — побърза да каже Грима. Вгледа се в останалите.

— Е, ние тръгваме.

Най-накрая тръгнаха петнайсет. Повечето — от чисто неудобство.

В жълтата светлина на прозорците снежинките изглеждаха красиви. Достигнеха ли земята, вече ставаха доста неприятни.

Номите от Магазина мразеха снега най-искрено. В Магазина също имаше сняг — по Коледния Панаир посипваха навсякъде от него. Само че той не беше студен. А снежинките бяха едни такива големи бели работи, много красиви, които висяха от тавана на конци. Снежинки, ама снежинки, а не гадории, които във въздуха изглеждат много добре, ала после се обръщат на мокър мраз. И да оставят тая гнъс да си седи ей-тъй по пода!

Въпросната гнъс вече им стигаше до колене.

— Гледайте сега как се прави — изкомандва баба Моркий. — Дигаш си крака, ама много високо, и после го бухаш в снега. Фасулска работа.