Читать «Космически път» онлайн - страница 10

— Далеч от хората и близо до Бога.

Не ги посрещна никой. В командния модул дежуреше Хок, по скоро се забавляваше, гледайки нещо на мониторите.

— Космонавт Хок, аз съм вашия командир. Казвам се Лин. Докладвайте.

Хок го погледна демонстративно изумен, после пренебрегвайки го се обърна към помощник-капитана:

— Мия, не се крий зад гърба му, няма да те оскверня. Командир Лин елате и се забавлявайте. Двете са заклинили Нол в асансьора, средната редица, вляво. Над него Ела го издърпва към задния край ръчно, с манивела. Ха…ха…ха. Трябваше да скрия манивелата.

— Мирно! Хок, къде си въобразявате, че се намирате? Какъв е този цирк?

— Вие, капитане, къде си въобразявате, че се намирате? Това е последна инстанция, каторга. От тук по далеч не пращат! Накажете ме с затвор на Земята. Ха…ха, елате да гледате.

— Внимание! — Лин включи вътрешната връзка — До всички, говори командир Лин. След 5 минути сбор в командния модул! Край.

След ръмженето на вътрешната връзка настъпи тишина. Не след дълго, един по един се събра целия екипаж.

— Аз съм капитан Лин, сега вече командир на клипера. Не зная как сте живели до сега, забравете какво е било. Предстои ни тежка мисия. Искам да се върнем живи.

— Никъде не отивам — прекъсна го Нол. — Оставам на Тена.

— Боя се, че нямаме избор! — изръмжа Лин — На Тена не ни искат. Затова ни възложиха далечна мисия. Първо трябва да доставим четвърти купол до Даймос, после малка станция с екипаж до спътниците на Юпитер, после…

— Това е доживотен затвор. Протестирам — обади се Хок.

— После, още една станция до Уран. Клиперът ще остане там като фокусиращо огледало за слънчевите колектори — както сега тук. Ние се прехвърляме на кораба на втора експедиция и се връщаме на Тена.

— Боже опази — проплака Мия — Летящия Холандец. Това е ковчег с изтровен екипаж.

— Да! Някакъв полудял и … Трябва да върнем техния кораб.

— Тая чест сигурно е по твоя молба? — изцвили Хок.

— Няма да се оправдавам. Всички си имаме своите грехове. Като се върнем, всичко ще е забравено и просто ще си получим заплатите.

— Нещо като амнистия?

— Да! Нямаме избор. Или ще заработим амнистията си, или ще останем Там. Тук не ни искат. Можем да оцелеем само като екип.

Заточениците мълчаливо напускаха един по един.

— Офицер Мия, моля останете.

Тя спря без да се обръща. Лин доплува с едно движение и обхвана рамото и.

— Благодаря Ви.

— Защо?

— Подкрепихте ме пред екипажа.

Непринудено я погали по бузката и сложи ръка на тънкия ханш. Тя не се сепна, не се обърна.

— Благодаря ти че ми даде да те позная.

Какво ли означава това? — помисли Лин.

— Не мога да ти бъда жена! Дала съм обет. Ти няма да съжаляваш ако ми останеш приятел.

— Нека грехът падне върху мен. — почти на шега каза Лин.

Тя се обърна рязко. Късата и коса ефирно скри очите и от инерцията. Когато очите се откриха в тях светеше живот.

— Тъй да бъде! Сам си го пожела! Бог да ми прости. — Обви кръста му с крака и го целуна нежно. При гравитация следващото и действие бе неосъществимо. Преметнаха се през глава вкопчени. Оказа се че, движението и е премерено. С ръка затвори люка на командния модул после с крак натисна блокировката.