Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 69

Дисаел се пребори с драконите, по-страховити дори от този, който беше обезглавил в селото на стария Аш. Чудовищата бяха огромни и опасни като нощен кошмар, жените припадаха при вижда им. Дисаел пропътува много пътища през облаци и огън, които бяха нарисувани с невиждани четки по небето. Сега нямаше кръпки по брилянтните си дрехи. Мечът му беше истинска змия. Звездното момиче дойде при него с рокля от искри в каляска от бели циркони, теглена от няколко гълъба.

За Шайна беше мъчително да го наблюдава. Имаше усещането, че я пронизват сребърни жици. Но това беше сладка болка. Малко по малко се отърси от магията и пиесата вече не я интересуваше. Виждаше само него като една светла фигура, движеща се в мъглата. Беше забравила всичко друго. Дори коя е и къде се намира, дори жестокия Керник.

В края на пиесата слънцето се завърна с широкото си и топло сърце; падна златен дъжд, който не оставяше влага; цветя разцъфтяха по двора и разтвориха шарените си листчета в косите на прехласнатата публика; Шайна лежеше замечтана, опиянена от любовта си.

Тъмната нощ бе започнала да изсветлява като платно и преминаваше в луминесцентна синева. Скоро истинското утро щеше да наводни още веднъж улиците със светлина. Фестивалът щеше да е свършил. Но сега бледите фенерчета примигваха на коловете си и осветяваха дивото веселие на тропащата с крака шумна тълпа. Гражданите викаха по стените и скелетата, хвърляха монети от балконите, скъпоценности от прозорците и искаха Херцогът да награди трупата не с една, не с две и дори не с три, а с повече торби злато. Не, трябва да им даде корона от злато или може би собствения си златен стол и всичко, което това символизира. Керник, умният водещ, беше обожествен. Досега никъде по този свят не бе поставяно такова представление.

Херцогът Мойоко беше озадачен.

Няколко пъти по време на представлението се усещаше със зинала уста и изцъклени очи. А сега този страхотен натиск да даде ненужно големи подаръци на един обикновен водещ на трупа! Наистина това искане беше неизпълнимо. Ама че шум вдигаха тези глупаци от града! Пиесата беше много добра, много забавна, но се състоеше само от хитрости и трикове и…

Почувства близко до себе си нечие лилаво присъствие. Някой беше застанал пред него и се поклони леко, както преди. Каква проява на вулгарност и незачитане! Херцогът хвърли властнически поглед върху мъжа, огледа неимоверно богатата му мантия с бродерии, високата шапка от шафран. Колко бледо, колко смъртно бледо беше лицето му! Усмихващата се уста зееше като дълбока рана, очите с боядисани в златисто клепачи бяха бездънни, хлътнали и приковани като очите на убиец, свален от бесилката. Мойоко се отърси от кошмарното видение и каза припряно:

— Е, Керник, както чуваш, наградата е твоя.

— Не съвсем — отговори Керник.

Объркан, Херцогът не смееше да настоява за по-нататъшни обяснения.

— Много сложно и много умело направено — отбеляза закрилнически. После се обърна да вземе обичайния дар, който вече беше поставен до лакътя му. Оставаше само да го връчи. Беше една голяма торба, а на поднос до нея — струпани брошки, пръстени, карфици и други скъпи дрънкулки от народа на Мойоко. Сега той също трябваше да даде нещо от себе си, затова предвидливо беше пратил човек да намери някаква вещ, която да изглежда ценна, но всъщност не е. В този момент обаче начервената уста го прекъсна: