Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 67

— Вижте! Вижте! — извика един глас и тълпата поде вика му.

Нещо беше станало на сцената. Нещо ново се беше появило. Нямаше пролог, нямаше предварително приветствие. На празната сцена бе застанала една фигура и я бе окупирала в пълния смисъл на думата.

Беше висок седем фута или поне така изглеждаше, облечен в лилаво, което сияеше като ореол. Жълтите светлини изчезнаха и когато почука с жезъла си от обелено дърво по пода, от ръцете му изхвърчаха алени искри.

Камбанният звън заглъхна и настъпи тишина. Фигурата заговори и думите й достигаха и до най-отдалечените хора от тълпата.

— Керник е при вас, добри жители на град Аркев. Керник е добре дошъл сред вас. Аз съм Керник. Готови ли сте за представлението?

Тълпата си пое дъх и извика:

— Да, готови сме!

Фееричната фигура се извърна и погледна на запад към стола с балдахин на Херцога, поставен пред златната врата на храма. Керник, крадецът на чувства, се поклони леко и почти обидно. След това, изпънат като струна, извика едно име, което Аркев може би някога беше чувал, но вече не помнеше:

— Такерна, призовавам те!

Това беше представлението, което Джай беше играл в Сваца, постановката, която Керник — Волк Волкхавар беше гледал толкова алчно и с такава завист и злоба, пиесата, заради която Джай беше загубил живота си.

Ефектите му бяха чудесни, наподобяваха магия, но бяха истински. Ефектите на Керник, разбира се, бяха по-добри, но затова пък бяха илюзия.

Магьосникът разказваше на тълпата част от драмата, която предстоеше да видят. Когато отстъпи назад, сякаш се стопи в пространството. Хората викаха от почуда. После се случи нещо по-страшно и невиждано.

Луната.

Тънка като лък, тя се бе скрила от небето зад далечни кули. Сега се издигна от тези същите кули и после се върна невероятно как по същия път, по който се беше издигнала.

Само неграмотните не знаеха какво е луната — сребърна лодка, в която плува по небосвода лунната богиня. Лодка със сребърни гребла и криле като на гигантски лебед. Когато луната изгря и после залезе, излъчването й остана и изпълни двора и всички улици около него със студена, бяла, ярка светлина. Фенерите затрептяха и изгаснаха. Тълпата ахкаше. Тук и там хора падаха на колене. Те винаги си бяха представяли, че луната излиза на небето и остава за цяла нощ във въздуха над двора на храма на слънцето, сребърна, копринена отвътре, с лебедови крила, а в нея седеше богинята с наметало от лед и метал и сив облак като дим вместо коса.

Свиреше музика, прекрасна музика, въпреки че не се виждаха музиканти. Над подиума луната се облегна на бледата си лазурна ръка и задряма, а долу, на сцената, сред стадо овце спеше един пастир.

Лунната богиня го наблюдаваше. Усмивка изгря на устата й с цвят на люляк. Тя излезе от лунната си лодка и слезе по въздуха като по стълба от стъкло. Бели листчета от цветя падаха от дрехите й. Пастирът се събуди и като я видя, се втурна да бяга уплашен. Но луната желаеше други неща, не само да я боготворят. Тя го прегърна с цялото си блестящо тяло и склоновете на хълма и лунната лодка изчезнаха в големия огън с цвят на индиго, който обвиваше телата им. Ярката светлина изгасна. Отново светеха фенерите.