Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 70

— Моля, не се мъчете да ме товарите със злато, мой господарю. Аз идвам от планината Волкян, а там честта означава повече от златото. Няма да ви взема нищо, дори наградата. Признанието на града Аркев за мен е повече от награда. А също и за моите деца, артистите.

Тълпата за момент асимилираше думите му, после избухна в учудени хвалебствия. Херцогът гледаше зашеметен, но не толкова от тълпата, колкото от…

— Волкян — каза той. — Волк… ян?

— Мисля, че ваше превъзходителство позна името ми — промърмори Керник, принцът на магьосниците. — Някои ме наричат Волк. Волк Волкхавар.

Някъде в Мойоко сякаш се събуди червей и започна да се гърчи. Очите му горяха, но не можеше да откъсне поглед от ужасяващите устни на странника.

Под стола на принцеса Уоана котката Миц изви гръбнака си в дъга и присви уши, но никой не забеляза това.

Дори Шайна, която лежеше като пушек на златния трегер, виждаше само лицето на Дисаел, който се усмихваше чаровно на приветствията на тълпата и отдаваше почит на хубавата Йевдора. Синьозелените му очи бяха студени като бледите камъни върху подноса с подаръците.

Херцогът се изправи. Щеше да произнесе реч. Хората викаха и хвърляха нагоре шапките си. Отново засвири музика и хората танцуваха развеселени.

Къде отиваше Херцогът, придружен от Керник, умния водещ? Където и да беше, хората му одобряваха това. Внезапно Мойоко бе вдигнат и понесен в златния си стол на раменете на тълпата. Той правеше безсилни нервни движения. Слабичката му съпруга и изчервената му дъщеря седяха до него. После вдигнаха Керник, той кимаше и се усмихваше като мил баща. До него бяха младият артист и хубавата артистка, дори дебелото слънце в образа на Роши беше качено и понесено. Къде беше останалата част от странната многобройна трупа на Керник? Никой не забеляза изчезването й.

Запътиха се към двореца. Въпреки че фестивалът завърши, хората продължаваха да се веселят. Дори свещениците излязоха навън, а също и забулените момичета, посветили се на бога на луната. Целият Аркев пъплеше на юг.

Шайна се надигна като бриз и ги последва.

Беше омагьосана, но не знаеше това.

Някъде в средата на човешкия поток тя увисна — безцветна, незабележима, непочувствана, несънувана — в пространството до Дисаел, летеше в крак с мъжете, които го носеха.

Момичетата хвърляха цветя по него. Взимаха китките, оставени за спомен у любимите, и му ги предлагаха. Злато и сребро посрещнаха новото утро на изток.

Шайна се промъкна зад него. Цветя падаха върху нея. Докосна косата и раменете му. Пропусна зазоряването, но това не я вълнуваше. Не бързаше да се върне у дома.

Тълпата изпълни големия площад пред двореца. Започна празненство. Целият град беше в хаотично движение, истинските кули и покриви се люшкаха и крещяха.