Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 38

Керник лежал в тъмнината, огнени нокти го разкъсвали, сребърна човка вадела вътрешностите му с обич и той приемал това страдание с обич. Тогава се появили цветовете и сънищата, силен вятър духал през черупката му — знаел, че отвътре е празен. Най-после дошъл богът. Нямал думи за това.

Когато отворил очи, слънцето изгрявало. Лишените от красота хълмове светели леко и петнисто, сякаш покрити с нечисто злато.

Керник станал, погледнал право в слънцето, както само орлите могат да гледат.

Почувствал силата. Да, почувствал я. Не като дар, а като част от него.

Погледнал ръцете си. Те били бели като камъните в кариерата. Усмихнал се и ги накичил с пръстени от сребро и злато. Облякъл наметало с цвета на бурите, с двадесет избродирани по него слънца. Открил, че не трябва да прави непрекъснато илюзии. Веднъж сътворени, те си оставали, без да ги поддържа, докато не направел други. Погледнал идола Такерна.

Първо го шокирали черните отломки, в които се бил превърнал. Но само в началото, преди да разбере. Тогава проследил къде слънчевите лъчи докосват земята. Търсел нещо, но не го откривал. Нито на скалите, нито на тревата, дори не и в блясъка на утрото.

Керник вече не хвърлял сянка.

Долу, при колибите, мъжете се размърдвали. Двама войници го посочили, после дошъл и надзирателят.

— Нека им покажа какво мога. Нали, мой най-скъпи от всички богове?

Вдигнал ръце. Те били криле. Изправил глава. Тя била маска на птица с изкривен клюн. Керник се превърнал в сокол и се издигнал във въздуха, нагоре към синьото широко небе над хълмовете.

Хората между колибите извикали и се разбягали.

Във въздуха соколът пищял подигравателно.

Това не било илюзия, а реалност. Керник имал пера на гърба си и летял. Керник-Такерна-Волк летял под слънцето с разногледите си очи, високо над отломките на черния бог и смирените златни земи. Така се родил магьосникът Волкхавар.

Две други неща се случили с Волкхавар и с черния бог същата година.

На големия пазар за роби в един град на запад от Коркеем седемгодишно момиче било обявено на търг и закупено. Екипажът на морски съд с бегла прилика на кораб го продавал. Косата й била дълга и черна като перата на гарван, а очите — с цвят на лисича козина. Била слаба като кост. Въпреки жестокостта на хората и изморителното пътуване, тъгата и страха, които я обземали, тя стояла изпъчена и горда, както не е стояла нито една скърбяща жена от синя кръв, окована във вериги по време на война.

— Знаеш ли името си, момиче? — плеснал я новият й стопанин.

— Шайна, ваша милост — отговорила внимателно и уверено.

На север, в един богат град, се издигала голяма бяла къща. В нея живеел благородният Парвел с жена си и петимата си синове.

Когато в едно семейство има толкова много синове, най-добре е да си първият. Не е беда да си вторият или третият. Ако си четвъртият, може би шансовете ти са по-малки. Но ако си петият, тогава без съмнение в чинията ти има твърде много сол.

Дисаел Парвелсън бил на тринадесет, слаб, тъмен, с добри обноски. Лицето му още тогава карало момичетата да се заглеждат по него, а някои от момчетата да налитат на бой. Но Дисаел бил сговорчив и уравновесен. Имал усет за мелодия и добра памет за песни и истории — способност, която още не бил оценил. Нямал чувството, че е уникален, нито желанието да показва себе си или да властва над другите. Просто искал да има собствен път в живота. Бил петият син на богатия Парвел и имал малко работа покрай дома. Не бил амбициозен. Харесвал братята си, така че нямал основание да се моли чумата да ги убие и да остави бащиното огнище, кесиите с пари и отговорностите на него. Затова още от ранна възраст част от него поглеждала навън, отвъд бялата бащина стряха, града, горите и възвишенията към хоризонта, който можел да му каже: „Дисаел, ето коня, който само ти можеш да яздиш.“