Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 29

Селото видяло как Керник израства, как достига два метра и половина височина. Бил облечен в черно и лилаво, на раменете си имал наметало с цветовете на бушуващото небе. Навсякъде около него изпълзявали бели змии, зелена отрова капела от устите им. Това било ужасно, но следвало нещо по-страховито — превърнал се в огромен вълк, черен с алени очи, висок колкото кон, с отворена уста.

Хората се отдръпнали и паднали на колене. Мъжете захвърлили своите импровизирани оръжия. Жените пищели за милост, кучетата завили.

Това бил мигът на върховна власт на Керник над селяните. Отмъщение за подигравките, за мърморенето, за хвърлените камъни, но най-вече за непростимата им вяра, че трябва да бъде като тях. Когато обърнал тежката си рошава вълча глава към майка си, тази, която го приютила и отгледала, той се озъбил. Гореща слюнка покапала по земята. Сърцето на старата жена се пръснало и след секунди тя лежала мъртва. Керник ликувал.

И все пак силите му не били достатъчно развити. Трудно му било да продължи магията дълго време. Затова, когато разбрал, че селяните са поразени и ще изпълняват заповедите му, премахнал магията и придобил нормалния си облик.

— Видяхте какво можем аз и моят господар, богът Такерна. Вече ще правите каквото ви кажа, нали?

Никой не отговорил. Никой не отричал видяното.

Керник и неговият бог имали превес.

Когато бил малък, принуждавал посетителите на жълтата блудница, майка му, да вършат ексцентрични, безполезни неща, просто за да се убеди, че има власт над тях. Сега, на тринадесет, задачите, които възлагал на жителите на боровото село, били пак ексцентрични, но не без полза. Наистина не.

Церемония, посветена на бога, сега се правела всеки трети ден. Мъжете от селото слагали капани между дърветата в гората, за да хващат животинки за жертви, и варели бира, която после носели в планината на бога. Защото Такерна или може би Керник обичал тъмните неща: тъмните чувства и тъмните страсти. В началото хората се боели и негодували. После нозете им свикнали с катеренето. Самите те по бруталната сила на необходимостта свикнали с изобилното проливане на кръв, а стомасите им — с обилното пиене. Не всички, но много от тях намерили покой в този нов и непривичен начин на живот. По неведом начин на платото пред олтара Керник или богът ги карали да се чувстват щастливи, доволни, развълнувани, макар и грешни. Почти от рождение ги управлявало сиво еднообразие, защото такива били правилата на оцеляването. Гората ги заробила. Огнището, сезоните, посевите, животните и брачните им партньори създавали рутината на живота им. В чест на бога се устройвало шумно пиршество. Скоро танците и пиенето под зорките очи на върха се превърнали в оргии. Жените падали, обзети от страст, в прегръдките на мъже, съпрузи или синове на други жени, или дори на собствените си синове, братя или бащи. Нямало значение. Те служели на Такерна. Той им прощавал всичко. Наслаждавал се на всяка постъпка. В замяна им пращал добро време, богати реколти, риба в потоците, сексуален апетит и алкохол. Бил щедър.