Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 28

— Ето, сега ви казвам — продумал тъжно Керник. — Тя не искаше да се разчува из селото.

Старецът се намръщил, но разпаленото обяснение на момчето скоро го спечелило отново и те поели нагоре в планината както преди. Керник носел раницата, а свещеникът, запъхтян, се подпирал с една ръка на рамото му.

Това пътуване било по-изморително, отколкото Керник бил свикнал, защото старецът вървял бавно. Но целта била близко. Утрото било сиво и мрачно. Щом се изкатерили на платото, старецът замрял в почуда.

— Защо? — Дишал тежко. — Защо, майчице… Как е станало това?

— Един момент, ако обичате — казал Керник.

Приближил до идола, поклонил се и целунал окървавените му крака.

— Този път не е заек, черни боже. Този път, както виждаш, е човек. Лукавият свещеник. Този, който никога не те почете така, както заслужаваш да се отнасят към теб. — Зад гърба си Керник чул как свещеникът започнал да пелтечи, но продължил високо: — Твърде голям е за мен. И за селото също, без твоята помощ. Покажи силата си, боже на боговете! Вземи го сам.

Тогава Керник предвидливо отстъпил настрани и залегнал на каменистата земя.

Изглеждало, че нищо няма да се случи. Вътрешностите на момчето замръзнали като червеи в гроб, то разочаровано стискало камъни в ръцете си.

Тогава постепенно се чул звук, сякаш ръмжене на дракон. Звукът се носел отдалеч, като че ли не от планината, а от облаците над нея. Той се усилил и се приближил, разнесъл се над върха, над скалите. Земята треперела под тялото на Керник. Пламъци се отразили в очите му. Пламъци, черни като нощта и все пак ослепително искрящи.

Когато погледът му се прояснил, до ноздрите му достигнал мирис на печено месо. Един фенер пламтял пред олтара, фенер с височината на Вой.

Керник тръгнал надолу по пътеката.

Сам.

Небето било лилаво, осветено от звездите.

Под него, сред боровете, селото се гърчело от ужас.

Кучетата се пропълзявали под стълбите, птиците се струпвали по клоните.

Жените шепнели молитви. Дори домашните демони потъвали в основите на къщите и пъшкали.

Никой не разбирал защо ги е обзел такъв страх. Знаели само, че се боят. Тогава Керник стигнал селото.

Сам.

Застанал в самия му център. Размахал кокалестите си жълти ръце и се смеел от злоба и благодарност.

— Спечелих — извикал през смях, — затова внимавайте! Свещеникът е мъртъв. Черният бог Такерна го погълна. Сега аз съм свещеникът. Елате и ме вижте!

И водени от неизвестна сила, въпреки че разумът им забранявал да излизат, хората се стичали от всички къщи. Стоели на площада, бледи като пепел, и гледали зловещото момче.

Един мъж се размърдал, след него друг. Грабнали чуковете, ножовете, брадвите, каквото им попадало по пътя, и го приближили.

Тогава Керник направил магия. Не била първата. Кой друг, ако не той, плашел пилетата в дворовете, карал кучетата да се разлайват по въображаеми крадци и наплашил голото момиче с водния таласъм? Керник открил, че тази дарба му е дарена от бога на планината. Сега я използвал в пълна степен. Свил мозъка си като юмрук, докато пот навлажнила челото му.