Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 31

Тогава се случило Нещото. Внезапно. Само за една минута, дори по-малко, цялото царство на Керник рухнало.

Един млад момък бил сгоден за момичето. Преди три години той хвърлял камъни по Керник и въпреки хипнозата част от него не била забравила омразата към жълтото момче. Бил влюбен в момичето и искал да го защити. Цялата му омраза избуяла на повърхността. Надал дрезгав вик, хвърлил се между фенерите към олтара и сграбил ръката на Керник, която държала ножа.

Керник, силен като камшик въпреки хилавото си тяло, се въртял и извивал, но не можал съвсем да се освободи. Точно когато щял да замахне с ножа, го изпуснал и се повалил до черния камък Такерна.

Румена светлина, по-силна от фенерите, играела върху камъка. Откъм нозете на идола се разнесъл тътен.

— О, мой велики господарю… — започнал Керник, но не можал да довърши.

Лицето на младия момък изглеждало диво от ужас и ярост. Погледът му бил като на животно, което отчаяно се защитава. Той се втурнал покрай Керник към вдълбания идол и го сграбчил в обятията си.

Камъкът бил отделен от олтара и можел да бъде преместен, въпреки че бил тежък. Младежът тръгнал назад, залитайки, като се борел с идола, сякаш бил от жива плът. Надал победен вик и фенерите осветили тържествуващите му очи. Изрекъл името на момичето, тя седнала на олтара и го загледала слисана. Тълпата притаила дъх. Само Керник крещял. Неразбираемо, като звяр, проклинал и правел последен опит да наложи волята си. Младият мъж застанал на края на платото, където то преминавало в остър каменен склон. Вдигнал ръце, в които стискал идола. Искал да го хвърли, да го разбие в скалите по склона.

Момичето изпищяло високо и пронизително като птица.

Идолът паднал и се катурнал надолу.

Но незнайно как момъкът се търкалял заедно с него. Той не промълвил нито звук, лицето му се отдалечавало надолу по склона, ставало все по-бяло, очите — червени, ала продължавал да стиска идола плътно до гърдите си.

В ниското, между високите върхове на боровете се виждала голяма каменна морена. Там се разбили младежът и идолът.

Чула се експлозия. Земята се разтресла от удара. Черни звезди изригнали в черния въздух. Отломки от камъни хвърчали нагоре и падали като дъжд. Селяните скрили лицата си с ръце. Планината мърморела нещо дълбоко в себе си и после замлъкнала.

Настъпила тишина. Никой не помръдвал. Природата изглеждала мъртва, сякаш животът я бил напуснал завинаги.

Керник лежал до олтара и плачел.

Плачел от самота и от празнотата, която чувствал в цялото си същество. Животът напуснал и него. Костите му останали без мозък. Богът бил мъртъв и силите на Керник умрели с него.

Изпод воала на мъртвата тишина, паднал върху селяните и цялата планина, се издигнала фигура като струйка бял дим. Това било момичето, което Керник искал за жертва и заради което момъкът дал живота си. Тя била обхваната от онази необичайна студена хистерия, която настъпва между два безумни припадъка на ярост.