Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 27

Страст трептяла в гласа на Керник — страст на момче, на човек и на звяр. Душата му се превърнала в огнен талаз и избухнала през устата му във формата на молитва. Потреперил, усещайки как в него се надига копнеж за власт.

И когато се вглеждал под бледата мъждукаща светлина на звездите в мътния образ, той придобивал по-заострени черти, по-ясни контури, като че ли следите от годините на разруха избледнявали и си възвръщал древната сила.

Керник запълзял надолу по планината, изтощен от ходенето. И от вярата си също.

Три дни по-късно отишъл отново.

Сърцето му забило трескаво, когато видял, че от зайците останало единствено кълбо кожа и кости, каквито и кукумявка би оставила. Помислил си, че това е сторила някоя врана, но не изглеждало вероятно да е така. Когато се приближил, видял скелета на една врана, която се опитала да открадне храната на идола.

Момчето се хвърлило в нозете на камъка в екстаз от радост и алчност. Виждало своята победа.

Волята на Керник станала закон за съселяните му. Не осъзнавал, че властта му е повсеместна. Накарал идола да заживее чрез нея и той изглежда го възнаграждавал. Децата вече не го замеряли с камъни. Те почувствали новите му дарби и дори когато го пресрещали в групи по десетина, го отбягвали.

В селото започнали да стават странни неща. Никой не можел да ги разбере. Случвало се пилетата си да кълват кротко в дворовете, а после всички изведнъж да изхвърчат на улицата, да прелетяват над стени или заслони с писъци и крясъци, сякаш ги гони лисица. И кой ли минавал наблизо, ако не Керник? Често пъти кучетата лаели и скачали, и почти късали веригите си, когато оттам минавал Керник. Младо момиче, което се къпело в потока под селото, видяло бледоморав таласъм да се издига от водата и да я доближава и дотичало до селото без дрехите си, а след нея вървял Керник, смеел се и я закачал.

Мъжете отишли при свещеника.

— Какво за момчето? Момчето е добро. Аз нямам неприятности с него — отвърнал им Вой.

Забелязали, че Керник често не си бил в къщи дори и нощем.

Той ходел при идола на всеки пет дни, както постановявал старият закон. Всеки път се проливала кръв. Камъкът бил черен и лъскав като черен кехлибар, чертите му станали по-отчетливи, забелязвали се дори рогът, който държал, и руните, издялани на гърдите му.

И ето че настъпил денят, когато свещеникът трябвало да занесе даровете на идола.

Когато отворил вратата на дома си, пред нея жълтокожото момче го очаквало, както предишните два пъти.

Свещеникът не казал на мъжете, които се оплаквали от Керник, че момчето ходи с него в планината, но бил доста ядосан, защото Керник нито веднъж през месеца не го посетил. Момчето обаче без колебание започнало:

— Многоуважаеми господине, много ми е драго да ви видя. Не можах да ви се обадя, защото моята бедна, мила майчица беше болна.

— Не съм чувал да е била болна — отвърнал строго свещеникът.