Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 25

Докато свещеникът се задъхвал, Керник тайничко се оглеждал.

Планината не била висока. Била по-скоро плато, плоско и тясно, под капака на огромното небе. То рядко било синьо, често се извивали бури. Сега било сиво от настъпващата студена сивобяла утрин. Слънцето имало цвета на отворена рана. От всички страни склоновете се спускали в облак от чернозелени борове, а по-надолу се издигал пушек — там било селото от борови трупи. Пред Керник стоял олтарът — грубо издялан камък, бегло наподобяващ божество или човек. Момчето, което вече имало нюх за такива работи, подушвало пустотата на върха. Наистина ли тук нямало присъствие или живот? На каменна масичка лежали останките от даровете от предишните месеци, но си личало, че не богът, а гарваните ги били изяли.

Старият Вой извадил даровете от кошницата, изпял молитвата, размахал ръце както му дойде и се обърнал, готов веднага да поеме към дома.

— Много прост ритуал — казал Керник. — Това ли е богът, отче?

— Шшт. Да.

— Много е стар. И разрушен. Никога ли не иска нещо друго освен хляб и мед?

Свещеникът погледнал Керник подозрително, но той изглеждал наистина озадачен.

— Какво например?

— Нещо живо — отвърнало момчето. — Кръв. Самият Керник не бил сигурен как му е хрумнала тази идея. Може би дори тогава е можел да прави магии, наследство от някой предшественик отвъд високите канари, които жълтокожата му майка бе прекосила. Във всеки случай той не би изпуснал шанса.

След първото пътешествие до планината на Такерна Керник замислил нещо голямо, макар че не го показвал. Камъните били много стари, резбата — още по-стара. Нещо е идвало тогава, когато ритуалът е бил по-сложен и смислен, а даровете — по-сърдечни.

Помагал на свещеника единствено с цел да се сближи с него, защото Вой, религиозният водач на селото, можел да се окаже полезен по-късно. Но докато правел това, научил една неизменна истина. Истина, по-стара от света. Свещеникът проповядвал, че боговете създават хората, но това не било така. Хората създавали боговете. Първо, като ги извайвали от глина или ги дялкали от камък. Второ, и по-важно — като вярвали в тях безпрекословно.

През следващия месец Керник ходил в къщата на свещеника пет или шест пъти. И всеки път занасял нещо — риба за пържене, уловена в потока, откраднат хляб от старата жена, цепеници за огъня, взети потайно от нечий двор. Казвал на свещеника: „Тя помисли, че може би имате нужда от пресен хляб“, или: „Насякох ги тази сутрин“. Старецът бил впечатлен и поласкан. Отговарял на въпросите на момчето, разкривал му всичко за идола. Почти без да осъзнава, че го прави, Вой научил момчето на ритуала, целия ритуал, по-древен от самото село, молитви, които останалият без дъх от катеренето свещеник никога не си правел труда да изрича. Паметта на момчето била като нож. Осмисляла фактите и ги събирала. Не изпускала нито дума.

Когато дошъл денят да се носи поредната кошница с дарове на бога, Керник отново застанал пред прага на къщата на свещеника и зачакал.