Читать «Салът» онлайн - страница 7

— Какво е това нещо? — попита тя. — Ранди? Какво е това?

— Не зная.

Той погледна към Дийк и видя, че Дийк го гледа с онази позната усмивчица, която беше повече фамилиарничене, отколкото презрение… но в нея имаше и презрение. Може би Дийк дори не го съзнаваше, но имаше. Изражението му казваше Ето го Ранди-паниката, пак си е напишкал памперса. Целта на това изражение бе да накара Ранди да каже — Сигурно нищо не е, Няма какво да се тревожиш, Ще се махне. Нещо такова. Но той не го каза. Нека Дийк да си се усмихва. Това черно петно на водата го плашеше. Това беше истината.

Рейчъл отстъпи встрани от Ранди и елегантно коленичи в ъгъла на сала, най-близо до нещото и за миг извика у него още по-ясна асоциация — момичето върху етикетите на Уайт Рок. Сали Дънкан на етикетите на Уайт Рок, подсказа му съзнанието му. Косата й, късо подстригана, тъмноруса, бе мокро прилепнала към красивата й глава. Той виждаше, че кожата на плешките й бе настръхнала над бялата линия на сутиена й.

— Гледай да не паднеш, Рейч — каза Лавърн с нескрита злоба.

— Стига Лавърн — каза Дийк, като продължаваше да се усмихва.

Ранди отклони погледа си от тях, застанали в центъра на сала, небрежно обхванали се през кръста, бедрата им леко доближени едно до друго, после пак погледна към Рейчъл. По гръбнака му премина тревога и се разля по нервите му като огън. Черното петно бе намалило наполовина разстоянието между себе си и оня ъгъл на сала, на който бе коленичила Рейчъл, за да го разгледа. Сега разстоянието бе около метър, дори по-малко. Той забеляза странно изражение в очите й, някаква кръгла пустота, като кръглата пустота на нещото във водата.

Сега тя е Санди Дънкан, седнала на скалата от етикета на Уайт Рок и се прави на хипнотизирана от богатия вкус на медените вафли „Набиско“, помисли си той идиотски и усети как сърцето му пак ускорява ритъма си, както когато беше във водата и той извика:

— Дръпни се оттам, Рейчъл!

После всичко стана много бързо — нещата се случиха с бързината на избухваща ракета. И въпреки това той видя и чу всичко с идеална, дяволска яснота. Всеки елемент сякаш бе затворен в своя отделна капсулка.

Лавърн се засмя — на игрището в слънчев следобед щеше да прозвучи като смеха на всяко момиче от колежа, но там, в спущащия се мрак звучеше като сухото кискане на вещица, която забърква магии в своето гърне.

— Рейчъл, може би по-добре се дръпни наза… — каза Дийк, но тя го прекъсна, може би за пръв път в живота си, и несъмнено за последен.

— То има цветове! — извика тя с глас пълен с трепкащо удивление. Очите й останаха вперени в черното нещо във водата в захлас, и за миг на Ранди му се стори, че видя това, за което тя говореше — цветове, да, цветове, които се въртят в богати, обърнати навътре спирали. После те изчезнаха и остана само матовото черно, без никакъв блясък. — Какви красиви цветове!

— Рейчъл!

Тя протегна ръка нататък — напред и надолу — бялата й ръка с настръхнала кожа, пръстите й, протегнати към нещото, за да го докосне, видя, че е гризала ноктите си и ги е нащърбила.