Читать «Салът» онлайн - страница 9

Лавърн продължаваше да пищи. Последва глухо пляс! и тя престана да крещи, само захлипа.

Той я удари, помисли си Ранди. И ти искаше да го направиш, помниш ли?

Той отстъпи назад, избърса устни, чувстваше се слаб и му беше зле. Страхуваше се. Толкова се страхуваше, че можеше да мисли само с една мъничка част от мозъка си. Скоро той самият щеше да започне да пищи. Тогава щеше да се наложи Дийк да удари и на него плесница, Дийк нямаше да се паникьоса, о не, Дийк бе замесен от тестото, от което правят героите. Трябва да си футболен герой… за да се разбираш с момичета красиви, запя умът му щастливо. Тогава чу, че Дийк му говори и погледна към небето, искаше да проясни главата си, отчаяно се опитваше да се освободи от ужасяващата картина на това как тялото на Рейчъл се размива и изгубва човешките си форми, изяждано от черното нещо. Не искаше Дийк да удари и на него плесница, както бе ударил Лавърн.

Той погледна небето и видя как на него се появяват първите звезди — вече се очертаваше Голямата мечка, заедно с изгасването на последните светли лъчи на запад. Наближаваше седем и половина.

— О, Сиско — успя да каже той. — Този път много я загазихме.

— Какво има? — ръката му се стовари върху рамото на Ранди, вкопчи се в него и болезнено се впи. — То я изяде, видя ли? То я изяде, шибана работа, изяде я! Какво е това?

— Не зная. Не чу ли като ти казах?

— Ти трябва да знаеш, нали си много умен, нали изучаваш всички научно-технически предмети! — Сега самият Дийк почти крещеше и това помогна на Ранди да се съвземе.

— В нито една от научните книги, които съм чел няма такова нещо — каза му Ранди. — За последен път съм виждал нещо такова по време на едно шок-шоу на маскарада, когато бях на дванадесет години.

Нещото пак бе възвърнало кръглата си форма. Носеше се по водата на три метра от сала.

— По-голямо е — изстена Лавърн.

Когато Ранди го бе видял за първи път, бе преценил, че диаметърът му е около метър и половина. Сега бе поне два и петдесет в най-широката си част.

— По-голямо е, защото изяде Рейчъл! — извика Лавърн и пак започна да пищи.

— Спри или ще ти избия зъбите — каза Дийк и тя спря — не изведнъж, а постепенно, както бавно спира плоча, когато някой изключи щепсела, без да дръпне иглата от плочата. Очите й бяха станали огромни.

Дийк погледна към Ранди.

— Добре ли си, Панчо?

— Не зная, май че да.

— Мой човек — Дийк се опита да се засмее и с известна тревога Ранди видя, че той успява — дали пък някаква част от Дийк не се наслаждаваше на всичко това? — Никаква представа ли нямаш, какво може да е това?