Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 26

— Стана ли нещо?

— Едно момче получи мускулен спазъм, съвсем лек, но много болезнен — отговори стажантът. — Премина за по-малко от петнайсет минути, без никакви последствия. Но наоколо вече са се настроили за лов на вещици. Искат да се прекрати мобилизацията, да се забрани ККЗО-то, да се спре набирането на работници за „Дау кемикъл“, защото произвеждали напалм… Положението е много сериозно, а аз смятам, че това изследване е страшно важно.

— Кое беше момчето?

— Сам разбираш, че не мога да ти отговоря. Просто не забравяй, че си бил под въздействието на слаб халюциноген. Не обърквай фантазиите си, предизвикани от него, с действителността, и не ги разпространявай.

— Бихте ли ме оставили, ако започна? — попита Анди.

Стажантът го изгледа озадачено.

— Не виждам как бихме могли да те спрем. Доброволците са свободни да говорят каквото пожелаят за всеки университетски експеримент. Едва ли можем да очакваме от вас срещу някакви си въшливи двеста долара да ни подписвате клетва за вярност, нали?

Анди почувства облекчение. Ако този човек лъжеше, то го правеше майсторски. Всичко е било само халюцинации. А на съседната кушетка Вики се размърда.

— Е? — попита стажантът усмихнат. — Ако нямаш нищо напротив, аз съм този, който трябва да задава въпросите.

И той си ги зададе. Когато Анди приключи с отговорите, Вики беше напълно будна, с отпочинал вид, спокойна, сияеща и усмихната. Въпросите бяха изчерпателни. Много от тях би задал и Анди.

Защо тогава имаше чувството, че служат само за прикритие?

14

Седнали върху дивана в едно от по-малките салончета на ректората същата вечер, Анди и Вики сравняваха халюцинациите си.

Тя нямаше спомен за онова, което най-силно го тревожеше: окървавената ръка, която безпомощно маха над струпаните бели престилки, удря таблото и изчезва. Анди пък нямаше спомен за най-живата за нея сцена: мъж с дълга руса коса поставя до кушетката й сгъваема масичка, точно на нивото на очите й, нарежда отгоре й в редичка големи плочки домино и казва: „Събори ги, Вики. Всичките ги събори.“ Тя вдига услужливо ръка, за да ги бутне, мъжът обаче внимателно, но твърдо я притисва обратно. „Нямаш нужда от ръцете си, Вики. Просто ги събори.“ И така, тя поглежда към плочките и те се прекатурват една след друга. Някъде към десетина.

— Това ме накара да се почувствам много уморена — обясни Вики и на устните й трепна нейната леко коса усмивка. — И тъй като бях останала с впечатлението, че разговаряме за Виетнам, измънках нещо от рода: „Да, така е, ако Южен Виетнам отиде, всичко отива.“ А той се усмихна и ме потупа по ръцете. „Защо не поспиш малко, Вики? Сигурно си уморена.“ И аз заспах — тя поклати глава. — Но сега това въобще не изглежда реално. Струва ми се, че изцяло съм си го измислила или съм развила халюцинация покрай някой съвсем нормален опит. Ти не помниш да си го виждал, нали? Висок мъж, с дълга до раменете руса коса и малък белег върху брадичката.

Анди поклати глава и рече:

— И все пак не разбирам как е възможно изобщо да споделяме едни и същи фантазии, освен ако са разработили наркотик, който да е и телепатичен, и халюциногенен. Знам, че се говореше за нещо от този род през последните няколко години… май идеята беше, че ако халюциногените могат да усилват възприятията… — той вдигна рамене и се ухили. — „Къде си, Карлос Кастанеда, когато имаме нужда от тебе?“