Читать «Мъглата» онлайн - страница 78
Стивън Кинг
— Ами ако ги привлича някаква друга миризма? — попита Оли. — Например изгорели газове?
— Тогава сме свършени — съгласих се аз.
— Движението — каза той. — Движението на кола през мъглата би могло също да ги привлече, Дейвид.
— Не ми се вярва. Не, ако не се усеща миризмата на плячката. Мисля, че това е ключът към бягството.
— Но не си сигурен.
— Не, не сто процента.
— Къде ще искаш да отидеш?
— Първо ли? Първо у дома. Да взема жена ми.
— Дейвид…
— Е, добре. Да проверя. Да се уверя.
— Тези неща отвън могат да са навсякъде, Дейвид. Могат да те пипнат в момента, в който слезеш от своя „Скаут“, за да си влезеш в двора.
— Ако стане така, „Скаутът“ е твой. Искам само да те помоля да се грижиш за Били, колкото можеш по-добре, за колкото е възможно по-дълго време.
Оли довърши бирата си и пусна празната кутия обратно в хладилника, където тя изтрака сред останалите празни кутии. Дръжката на пистолета, който съпругът на Аманда й бе дал, се показваше от джоба му.
— На юг? — попита той, когато срещна погледа ми.
— Да, бих тръгнал нататък — казах аз. — На юг и да се опитам да се измъкна от мъглата. Ще се опитам с всички сили.
— Колко бензин имаш?
— Резервоарът ми е почти пълен.
— Мислил ли си, че може би е невъзможно да се измъкнеш.
Мислил бях. Да допуснем, че проектът „Стрела“ бе запратил цялата област в друго измерение, със същата лекота, с която ние с вас бихме обърнали един чорап наопаки?
— Минавало ми е през ум — казах аз, — но алтернативата е да седим и да чакаме кого госпожа Кармъди ще избере за почетното място.
— Ти за днес ли смяташ?
— Не, вече е следобед, а тези неща се активизират през нощта. Мислех си за утре, много рано.
— Кого мислиш да вземеш?
— Аз, ти и Били. Хати Търмън. Аманда Дъмфрис. Старецът Корнъл и госпожа Реплър. Може и Бъд Браун. Ставаме осем, но Били може да седне в скута на някого и можем да се сгъстим малко.
Той помисли малко.
— Добре — каза накрая. — Ще опитаме. Споменавал ли си пред някой друг?
— Не още.
— Моят съвет е да не казваш на никого, поне до четири часа утре сутринта. Ще сложа две чанти с храна под касата, която е най-близо до вратата. Ако имаме късмет, ще се измъкнем преди да ни усетят — погледът му се премести към госпожа Кармъди. — Ако тя разбере, може да се опита да ни спре.
— Така ли мислиш?
Оли си взе нова бира.
— Така.
Този следобед — следобедът вчера — мина като на забавена кинолента. Тъмнината припълзя, като превърна мъглата отново в хромовосиво. Каквото бе останало от света навън, постепенно се разтвори в чернота, преди да стане осем и половина.
Розовите буболечки се върнаха, после птицеподобните, връхлитаха върху прозорците и ги пробиваха. От време навреме се чуваше рев от тъмнината и веднъж, малко преди полунощ се чу дълго провлечено Ааааа-ууууууу!, което накара хората да се обърнат към тъмнината с изплашени, търсещи лица. Това бе звук, който човек би очаквал да чуе от алигатор в блатото.
Всичко мина така, както Милър бе предрекъл. До малките часове госпожа Кармъди бе спечелила на своя страна още пет-шест души. Сред тях беше и господин МакВей, касапинът. Стоеше със скръстени ръце и я наблюдаваше.