Читать «Мъглата» онлайн - страница 77

— Тя пак започна да говори за човешка жертва — каза Аманда. — Бъд Браун отиде до нея и й каза да спре да говори тези глупости в неговия магазин. Двама от мъжете, които са с нея — единият бе онзи Майрън Ла Фльор — му казаха, че той трябва да млъкне, защото това все още е свободна страна. Той не млъкна и последва… голям търкал, ти сигурно така щеше да го опишеш.

— Разкървавиха носа на Браун — каза Корнъл. — Те не се шегуват.

Аз казах:

— Не вярвам чак до там, че да убият някого.

Корнъл каза тихо:

— Не зная докъде ще стигнат, ако тази мъгла не се разнесе. Но не искам да научавам. Възнамерявам да се махна оттук.

— Лесно е да се каже — но нещо бе започнало да щрака в мозъка ми. Миризмите. Това бе ключът. Тук, в магазина ние бяхме оставени до голяма степен на спокойствие. Буболечките може би са били привлечени от светлината, като повечето обикновени буболечки. Птиците следваха просто храната си. Но по-големите неща ни бяха оставили на мира, докато не се покажехме навън по някаква причина. Касапницата в аптеката се бе разразила, защото вратите са били отворени — бях сигурен. Нещото или нещата, които бяха отнесли Нортън и неговата група, бяха звучали така, сякаш бяха с големината на къща, но то или те, не се бе приближило до магазина. А това означаваше, че може би…

Изведнъж изпитах нужда да поговоря с Оли Уийкс. Трябваше да говоря с него.

— Възнамерявам да се махна оттук или да умра, опитвайки се да го направя — каза Корнъл. — Не възнамерявам да прекарам останалата част от лятото тук.

— Има четири самоубийства — каза внезапно Аманда.

— Какво? — първото нещо, което ми мина полугузно през ум бе, че са открили телата на войничетата.

— Хапчета — каза Корнъл кратко. — С двама-трима мъже пренесохме телата отзад.

Едва потиснах истеричния си смях. Отзад си имахме вече функционираща морга.

— Времето изтича — каза Корнъл. — Искам да тръгвам.

— Няма да стигнеш до колата си. Повярвай ми.

— Дори до първата редица ли? Тя е по-близо от аптеката.

Не му отговорих. Не и тогава.

След около час намерих Оли до хладилника да пие бира.

Лицето му бе безизразно, но изглежда той също наблюдаваше госпожа Кармъди. По всичко личеше, че тя е неуморна. И тя наистина отново обсъждаше въпроса с човешката жертва, само дето сега никой не й казваше да млъкне. Някои от хората, които вчера й бяха казвали да мълчи, сега или бяха с нея, или поне готови да я слушат — а останалите бяха много малко.

— Тя би могла да ги убеди до утре сутринта — каза Оли. — Може и да не успее… но ако успее, кого мислиш, че ще избере за тази голяма чест?

Бъд Браун й се бе противопоставил. Аманда също. Имаше един мъж, който я беше ударил. И, разбира се, аз също.

— Оли — казах аз, — мисля, че може би пет-шест от нас могат да се измъкнат. Не зная докъде ще успеем да стигнем, но поне можем да се измъкнем.

— Как?

Изложих му всичко. Беше съвсем просто. Ако можехме да изтичаме до моя Скаут и да се натъпчем вътре, те нямаше да ни надушат. Не, ако прозорците бяха плътно затворени.