Читать «Мъглата» онлайн - страница 74

Звучеше така, сякаш някой опъваше струните на цигулка. След миг една от нишките се обви около дръжката на ракетата и я изтегли в мъглата.

— Да се прибираме! — изкрещя Оли.

Тръгнахме бързо. Оли бе прегърнал Бъди. Дан Милър и Майк Хатлън бяха застанали от двете страни на госпожа Реплър. Тънките нишки на паяжината продължиха да прииждат от мъглата и човек не можеше да ги види, ако не се случеха на фона на тухлената стена.

Една от тях се обви около лявата ръка на Майк Хатлън. Друга се уви около врата му в серия бързи изплясквания. Вратът му избликна в кървава експлозия и той изчезна нанякъде с увиснала глава.

Изведнъж Бъди се отпусна напред, като едва не повали Оли на колене.

— Той припадна, Дейвид. Помогни ми.

Грабнах Бъди през кръста и го повлякохме тромаво, със залитане. Дори в безсъзнание, Бъди продължаваше да стиска железния лост. Кракът, около който се бе навила паяжината, висеше от тялото му под ужасяващ ъгъл.

Госпожа Реплър се обърна назад:

— Внимавай! — изкрещя тя с пресипналия си глас. — Внимавай зад теб!

Докато се обърна, една от нишките се спусна над главата на Дан Милър. Ръката му се опитваше да я удари, да я скъса.

Един от паяците бе излязъл от мъглата зад нас. Беше с размерите на голямо куче. Беше черен, на жълти черти. Очите му бяха червеникаво-лилави, като нар. Стъпваше тромаво към нас на дванадесет или четиринадесет крака — не беше обикновен земен паяк, раздут до размерите от филм на ужасите. Това бе нещо съвсем различно, може би въобще не беше паяк. Ако го беше видял, Майк Хатлън щеше веднага да разбере какво беше онова настръхнало черно нещо, което бе подритвал на пода на аптеката.

Той се приближи към нас, като хвърляше нишките си от един овален отвор в предната част на корема му. Нишките летяха към нас ветрилообразно. Гледайки този кошмар, толкова приличен на черните като смърт паяци, унило висящи над своите мъртви мухи и буболечки в сенките на нашия навес за лодки, усетих как съзнанието ми се опитва да се изтръгне от своите опори. Сега вярвам, че само мисълта за Били ми помогна да запазя нещо като разсъдък. Издавах някакви звуци. Смеех се. Плачех. Крещях. Не зная.

Но Оли Уийкс беше железен. Той вдигна пистолета на Аманда така спокойно, сякаш беше на стрелбището, и го изпразни в равномерни изстрели в упор. От какъвто и ад да идваше създанието, не беше неуязвимо. От тялото му потече черна течност и то започна да издава ужасни скимтящи звуци, толкова ниски, че човек по-скоро ги усещаше, отколкото ги чуваше, като басовите звуци на Синтезатор. Тогава той се оттегли назад в мъглата и изчезна. Може да беше фантасмагория от наркотичен сън… само дето бяха останали локви черна лепкава течност.