Читать «Мъглата» онлайн - страница 73

Той каза тихо:

— Май започват да ми свършват надеждите, Дейвид.

Бъди Игълтън се бе подпрял на телефонния автомат, като човек, който току-що е получил лоши новини от къщи. Широките му рамене се тресяха от хълцанията му.

— Не ни отписвай още — казах аз на Оли. Пристъпих към вратата. Не исках да влизам вътре, но бях обещал книжка на сина ми.

Аптеката бе страхотна касапница. Навсякъде имаше разхвърляни книги и списания. В краката ми имаше една книжка за Спайдърман и една за Невероятния Халк и без да мисля се наведох, взех ги и ги мушнах в задния си джоб за Били.

Бях обхванат от чувството за нереалност. Неразборията… кланицата — беше ужасно. Но едновременно с това мястото изглеждаше така, сякаш е имало някакъв щур купон. Беше обточено с нещо, което отначало бях взел за гирлянди. Но не бяха широки и плоски, приличаха по-скоро на дебели върви или на тънки кабели. Изведнъж ми мина през ума, че имаха същия яркобял цвят като самата мъгла и студени тръпки вледениха гърба ми. Какво беше това? От някои от тях се поклащаха списания и книги.

Майк Хатлън побутваше някакво странно черно нещо с крак. Беше дълго и настръхнало.

— Какво е това, по дяволите — попита той, без да задава въпроса си конкретно към някого.

Изведнъж разбрах. Разбрах какво бе убило тези, имали нещастието да са в аптеката, когато дойде мъглата. Хората, имали нещастието да бъдат подушени.

— Вън — извиках аз. Гърлото ми бе съвсем пресъхнало и думата излезе като покрит с бархет куршум. — Да се махаме оттук.

Оли ме погледна:

— Дейвид…?

— Това са паяжини — казах аз и тогава от мъглата долетяха два писъка. Първият може би от страх. Вторият от болка. Това бе Джим. Ако имаше грехове за плащане, явно ги плащаше.

— Да се махаме — извиках на Майк и Дан Милър.

Тогава нещо направи клуп в мъглата. Не можах да го видя на белия фон, но го чух. Звучеше като камшик, с който някой се опитваше да изплющи. Видях го, когато се нави около бедрото на Бъди Игълтън.

Той изкрещя и се хвана за първото нещо, попаднало пред погледа му, а това бе телефона. Слушалката увисна на кабела и се залюля напред-назад.

— Господи, как боли! — Изпищя Бъди.

Оли го хвана и тогава видях какво става. В този момент разбрах защо я нямаше главата на мъжа, който лежеше на входа. Тънкият бял кабел, който бе обвил крака на Бъди като копринено въже, потъваше в плътта му. Този крачол на панталона му бе срязан и леко се изплъзваше от крака му. От един ясно очертан, кръгъл прорез в плътта му бликаше кръв, колкото по-дълбоко проникваше кабела.

Оли го опъна силно. Чу се леко изпляскване и Бъди бе свободен. Устните му бяха посинели от шока.

Идваха Майк и Дан, но много бавно. Тогава Дан налетя на няколко висящи нишки и се заплете, точно като муха на мухоловка. Той се освободи като се дръпна много силно, оставяйки част от ризата си да виси на паяжината.

Изведнъж въздухът се изпълни от унилото плющене на бича и тънките бели кабели започнаха да се приближават към нас от всички страни. Бяха покрити със същото корозивно вещество. Избягнах два от тях, повече с късмет, отколкото с ловкост. Един падна в краката ми и чух лекото изсъскване на стопен асфалт. Един се носеше из въздуха и госпожа Реплър спокойно замахна към него с тенис-ракета. Кабелът се плясна бързо и чух високо тинк! тинк! тинк!, когато корозивното вещество прояде кордата на тенис-ракетата и тя се скъса.